Yes, the construction of the title is logically invalid: if x and y are two different classifications of the same thing, then x cannot spring from y. Plague and loneliness are different diseases from the family of diseases, so loneliness is not a type of plague - it is its own thing. Therefore, it cannot be ‘A Plague of Lonely People’, it could be ‘There Once Was a Plague, and Now There Is Loneliness. Both Suck Independently.’ , and here is where I should go and dig myself a hole of critical thinking. Bye. Thank you.
Upon opening a research article about loneliness, I am asked whether I would so kindly accept the gluten-free cookies that the website has to offer me. Since I am deeply technologically inept, my time to learn what those ‘cookies’ are, has not come yet, and I never mind accepting them. But instead of ‘Accept cookies’, the button says ‘I’m okay with that’. A dangerous move on behalf of the website, since a large portion of those subjected to the issues outlined in the article sometimes get the blues of isolation exactly because they have been hitting the ‘I’m okay with that’ button an insufferable number of times. With only seven continents on a small planet called Earth, people from the fast-life chain often commute to their workplaces from very individualized islands that lack wireless human connection. And yet, there is still a suffocating stigma attached to encountering the phenomena of loneliness.
This is SO not about Covid-19, oh my god, I cannot even… highlight… this enough with a single, stupid Google Docs cursive font. As much as it boils my blood that the detrimental effects that this flaunting virus has and will continue to have posthumously on mental health do not receive enough coverage in the media, loneliness is its own entity - an already raging epidemic that strikes at random, without choosing age, class, race, or ethnicity. 2020 only contributed by feeding it more victims and weakening the Hensels and the Gretels who were already in the witch’s cage.
When loneliness receives the stamp of chronic approval, it gets physical. According to some studies that I have not fully read, but I shall still cite here, a case of continuous loneliness is ‘twice as likely’ to cause Alzheimer’s, increases the risk of heart diseases, depression and strokes, and is linked to those inflatable machines, that you envy your grandma for using, measuring your blood pressure at 140/90mmHg or higher (Jones, 2020; Wolff, 2019). The epidemic nature of it spans from the virological spreadability through the vibes of a lonely person. Whether it is a blessing or a curse, we are empathetic creatures, which puts us in a position where the shared experiences with a lonely close one, or even just the listening capability of our ears make us prone to contracting the disease as well (Cacioppo, Fowler and Christakis, 2008). You know who never feels lonely? A sociopath. Consider it next time you mould a personality.
The quiet morbidity of loneliness is a tiring case with multiple origins and, often, inexplicable. The last one is particularly draining because you may be surrounded by the tightest and most loyal homies and still not be able to feel that there is a reliable source of togetherness within yourself. You may try to explain to them what is happening in you on a transcendental level, but fail if you cannot even find the roots of it. It is like explaining the laws of Quantum Physics to a ladybug when you yourself are a spineless lobster. It is like a ‘no mommy’ first-timer sitting in the waiting room at the dentist’s. Sometimes, having solid support can leave you quite bewildered as to why you continue feeling the way you do. Inaccessible to the human language words get in the way and the only answer to loving and concerned questions is “I don’t know why.” In that case, all I can say is let the luck of having support around yourself poke you in the brains and heart until it gets warmer.
There is loneliness, and there is loneliness, and there is loneliness. There is the type of loneliness where you feel like you can’t rely on anybody, and everybody can be found in the farthest circle of your personal space; there is ‘living solitary lives’ and there is a life of perceived loneliness (ibid.); there is the loneliness of the eldest in Western societies nowadays, who are some of the first generations to not be constantly around their screaming grandchildren at that age; there is the loneliness of lost and not found yet young adults who can’t own a house, don’t have a place to congregate, are thrown on the ever more competing job market and miss the thin line between ‘It is too early’ and ‘It is too late’; there is the loneliness of middle-aged people who find it harder and harder to fit a friendly pint, a ‘hello’ with the neighbours or the courage to change something that makes them uncomfortable in their schedule; and there is the loneliness of the only kid in the group that eats worms on the playground.
Since the 60s, there has been a gradual shift (bloody hell, this is beginning to sound more and more like a bland university essay) to independence on all levels of human existence. Growing up is executed at several stages of life and, as we move out from our parents’ houses, we slowly also move to ‘sucking it all up’ and detaching ourselves from everything that threatens our independence from other people. We want to live alone, we want to travel solo, we want to start all over again. Even babies mature quicker now by rejecting the titty during the first month and skimming the diaper phase to start the potty training. It is a great skill of modern survival to move forward by yourself, but it also comes with its disadvantages.
The whole ‘maturation’ to a Western civilisation leaving the nest of co-dependence to a more solitary life can be so debilitating that a call for widespread introverted approach to designing the self takes place. When you get used to being lonely, you start choosing it because you think it makes you tougher, or because you don't believe there is an alternative. Without the permission of their conscious needs, people regress to a cocoon, resisting whatever gracious butterfly pushes from the inside. You, yeah you, that’s right, you are a gracious butterfly, but you might be a bit lonely and refuse to acknowledge it because there was this film about these really cool old dudes and dudettes called Cocoon. This is not relevant, whatsoever. But it is true that we live longer than ever in the 21st century, which gives us more time to think and to overthink, and to over the overthinking; we become more aware of our mortality, but we seem to have less time to make the best out of the quintessential uniqueness of that one chance (Eminem, 2002).
Fundamentally, all generations that happen to be alive right now, are in need of more public spaces, more events on a local level, a life in a community that won’t end up burning you in a worshiping ceremony, campfire dances, stronger ties at the workplace (only if you like your co-workers), care homes where older people can go skinny-dipping and feel young again, and opportunities for those who live in single-person homes. THE INVENTION OF TRANSPLAN… oops, sorry… TRANSPORTATION WOULD BE GREAT AS WELL. At the end of the day, you know when to stay alone in a healthy way, but nobody was made to experience the virus of loneliness. It is all about staying cOnNeCtEd and here is where I want to kick myself in the vocabulary. The reason why I am only vaguely listing the solutions to loneliness is because I don’t want to cite hundreds of already created websites and articles that can help you. Please, please, there are phone helplines, societies, activities, and I hope you get a hug soon, until this whole world realizes that it is not just hustle and bustle all day and a Paracetamol for the physical pain.
Да, бе, знам, че заглавието ми е логическо невалидно: ако x и y са две подразделения на едно и също нещо, то x не може да произлиза от y. Чумата и самотността са две различни заболявания от семейството на болестите, така че самотността няма как да е вид чума - тя си е свое собствено нещо. Така че няма как да е ‘Чумата на самотните хора’, а по-скоро ‘Някога имало чума, сега има самотност. Двете са независимо една от друга неприятни’. И тук идва моментът, в който да ида да си изкопая дупка на критическото мислене. Чао. Благодаря.
При отваряне на статия относно самотността, сайтът ме пита дали бих била така добра да приема безглутеновите бисквитки, които ми предлага. След като съм фундаментално неграмотна по отношение на технологическите въпроси, времето ми да науча що за чудо са тези бисквитки все още не е дошло, та си ги приемам като пълния непукист. Но вместо ‘Приемам бисквитките’ на копчето пише ‘Нямам нищо против това’. Опасен ход от страна на уебсайта, имайки се предвид, че голяма част от онези, за които е писана статията, понякога танцуват блуса на изолацията именно защото са натискали бутона ‘Нямам нищо против това’ непоносим брой пъти. На малка планета като Земята, която се съдържа в едва седем континента, хората в забързаната верига на живота пътуват до работа от своите крайно индивидуални и лишени от безжична човешка връзка острови. Въпреки това феноменът на самотността все още не смее да се разхожда от уста на уста заради голямото си петно на срама.
Този пост пък толкова да НЕ Е свързан с коронавируса, че не мога дори да… подчертая… този факт достатъчно с един глупав, наклонен шрифт в Гугъл Докс. Колкото и да ми кипи кръвта поради факта, че медиите не говорят достатъчно за разрушителния ефект, който този парадиращ вирус има и ще продължава да има в бъдеще върху психическото здраве на хората, самотността си е самостоятелен проблем - буйстваща пандемия, която поразява на случаен принцип, без да подбира възраст, социално положение, раса или етнос. Единственото, което 2020 направи, беше да подхрани епидемията с повече жертви и да отслаби вече затворените в клетката на вещицата Хензели и Гретели.
Щом самотността получи хронично одобрение, нещата стават физически. Според научни трудове, които, честно си признавам, не съм прочела изцяло, но все пак ще цитирам тук, продължителната самотност увеличава риска от Алцхаймер двойно, причинява сърдечно-съдови болести и депресия и се асоциира с онези надуваеми уреди, за чиято употреба като малки завиждаме на бабите си, когато показват кръвно 140/90 или по-високо (Джоунс, 2020; Уолф, 2019). Епидемичната натура произлиза от подобната на вирус разпространяемост от настроението на самотен човек върху друг. Дали е благословия, или проклятие, съчувствието е естествена човешка черта, което ни прави предразположени към хващане на болестта на самотността, когато споделяме изживявания с близък, самотен човек или дори само когато сме готови да изслушваме (Качопо, Фоулър и Кристакис, 2008). Знаете ли кой никога не се чувства самотен? Социопатът. Замислете се над това следващия път, когато си работите над характера.
Тихата болезненост на самотността е изтощително явление с множествен, а понякога и необясним произход. Може и да си заобиколен от най-гъстите и лоялни братлета, но все пак да не изпитваш надеждно усещане за заедност вътре в себе си. Може и да се опиташ да им обясниш какво се случва с теб на трансцендентно ниво, но да се провалиш, ако сам не знаеш къде се корени проблемът. Все едно да обясняваш законите на квантовата физика на калинка, когато ти самият си безгръбначен омар. Все едно да стоиш в чакалнята на зъболекарския кабинет за първи път без майка си. Това да имаш солидна подкрепа понякога те прави още по-объркан, защото ти е неясно откъде-накъде ще продължаваш да се чувстваш така. Недостижими за човешкия език думи застават на пътя и единственият отговор на загрижени въпроси остава: “Не знам защо”. В такъв случай мога единствено да кажа да се оставиш на късмета, че имаш някого до себе си, да те ръчка в мозъка и сърцето, докато не ти стане по-топло.
Съществува самотност, и съществува самотност, и съществува самотност. Съществува онзи тип самотност, при който няма на кого да разчиташ и всички останали са в най-външния кръг на личното ти пространство; съществува самотност на ‘самотния живот’ и на живота, който се усеща като самотен; съществува самотността на най-възрастните в западното общество, които в днешно време са едни от първите поколения да живеят в непрестанна близост с пищящите си внучета; съществува самотността на изгубените и все още ненамерени млади възрастни, които не могат да си позволят собствен дом, нямат място за събиране със себеподобни, са подмятани на все по-конкурентния пазар за работа и пропускат тънката разлика между ‘прекалено рано’ и ‘прекалено късно’; съществува самотността на хората на средна възраст, за които става все по-трудно да вместят приятелска бира в графика си, или едно ‘Здравей’ със съседите си, или смелостта да променят нещо, което ги кара да се чувстват некомфортно; съществува и самотността на единственото дете на площадката, на което му стиска да яде червеи.
От 60-те години насам се забелязва постепенно преминаване (да му се не види, това заприличва все повече на университетско есе) към независимост на всички нива на човешкото съществуване. Порастването се случва в няколко стадия на живота и едновременно с напускането на родителския дом ние се и преместваме към това да ‘се стегнем’ и откъснем от всяка заплаха над независимостта ни от други хора. Искаме да живеем сами, да пътуваме сами, да започнем всичко отначало. Дори бебетата вече узряват по-бързо, отказвайки цицата и пропускайки частта с памперса, за да минат на обучението с гърнето. Не че нещо - това са необходими умения за оцеляване в модерния свят, но си идват със своите недостатъци.
Цялото това ‘узряване’ към западна цивилизация, одобрила откъсването от гнездото на взаимна зависимост в полза на по-индивидуалистичен живот понякога може да е толкова омаломощителна, че изисква интровертен подход към извайване на личността. Когато свикнеш да си самотен, започваш да избираш самотния начин на живот, защото мислиш, че те прави по-силен, или защото вярваш, че няма алтернатива. Без да искат позволение от съзнателните си нужди, хората се затварят в какавида, възпирайки каквато и да била нежна пеперуда, напираща отвътре. Ти, да, ти, точно така, ти си нежна пеперуда, но може би си леко самотна пеперуда и не желаеш да си го признаеш, защото имаше един филм за готини стари пичове и пички, който се казваше “Какавидите”. Това няма абсолютно нищо общо с темата. Но е вярно, че в 21 век живеем по-дълго от всякога, което ни дава повече време да мислим и премисляме, че и да пре- върху премислянето; да осъзнаем смъртността си, но и да имаме сякаш по-малко време да запълним квинтесенциалната уникалност на този един шанс (Еминем, 2002; дори не знам какво написах тук).
В голямата картинка всички живи за момента поколения се нуждаят от повече публични пространства, събития на местно ниво, живот в комуна, която няма да те изгори по време на религиозна церемония, танци около огъня, по-силни връзки на работното място (е, ако си харесваш колегите), старчески домове, където възрастните да могат заедно да скачат голи в езерото, за да се почувстват отново млади, и възможности за онези, които живеят сами. ОТКРИТИЕТО НА ТРАНСПЛАНТ… извинете ме… ТРАНСПОРТИРАНЕТО СЪЩО НЕ БИ БИЛО ЛОШО. В крайна сметка вие сами избирате кога ще прекарате здравословно време сами, но никой не е създаден, за да изживее вируса на самотността. Всичко се свежда до това да останем сВъРзАнИ и тук ми идва да се ритна в лексикалния подбор. Причината, поради която само бегло нахвърлям решения на проблема, е в множеството вече създадени сайтове и статии, които биха могли да ви помогнат. Моля ви, моля ви, има телефонни линии при нужда от помощ, общества, дейности и силно се надявам скоро да получите прегръдка, докато този свят не осъзнае, че не всичко се свежда до работно блъскане и “Парацетамол” за физическите болки.
Comments