Photo by Àlex Rodriguez on Unsplash
It will soon (I mean, in March 2021) be three years since I wrote one of my first blog posts: “How {on Earth} to Be a Good Person”. Ew, pretentious much? I would love to take the piss out of my 20-year-old-self, that was sitting down and writing tips on the simple ways to be nice to somebody.
And I will do that indeed.
Like, who the fuck writes “Help a bird with a broken wing”... ??? All I got when I helped a seagull with a broken wing, by feeding it some pastry that a lady threw at me from her balcony, was a bloody bite on my hand. The bird obviously wasn’t as wise as “Don’t bite the hand that feeds you,” but come on, man - does helping a bird with a broken wing really define the worth of your kindness? What if you have ornithophobia, and you turn in the opposite direction when you see a swallow fiercely walking towards you to ruin your life and leave you with PTSD, which would potentially lead to the future failure of your marriage?
Of course, this example with the bird is overly simplified and narrow, but not being able to help is not the end of the world. I mean, it is not the end of your world, it might be the end of the world of that bird, but… I am sorry, this is horrible. Will stop with the birds for now. You know the drill - you are not a Disney princess to breastfeed lost animals.
Not being able to help is a contextual capacity, not a universal translation of your intentions and personality. Trust me, if you think to yourself “Oooh” reading this, we can row the boat together. And all the small things you can do, all the cheesy actions that I mention in the first post, like giving a blanket to somebody, making them tea, not breaking somebody’s way of being, not pulling people down on our way to the top, really are doable indications that you put somebody else’s well-being not before yours, but in a respectful position in your world.
However, I would like to talk about some bigger actions concerning the question mark after inquiries about ethics, morals, and kindness. I believe that, from the standpoint of my previous blog post, I kinda considered being good and bad to not be variables, but black and white decisions for what you wanted to be like at all times, and how you wanted others to see you. The truth is, and this is pretty much a historically reiterated truth, that you can never be good in every single person’s eyes. No matter what you do, there will always be somebody who doesn’t know you well enough, somebody who doesn’t know all sides of a story, somebody who hears the long-delayed word of mouth, a cashier that caught you in a bad mood, or somebody who just has different understandings about what is good and bad. This is not to call out special snowflakes, but some people do get offended easier, which could define the way they connect actions, intentions and personalities, which definitely sets them apart from the nonchalance of those on the other pole. While one person might say: “She didn’t come to my party, she nasty”, somebody else might go like: “Hey, dude, look at how she stabbed me on purpose and without any reason whatsoever, but she still good.” The law might say differently though, just so you know.
Is it a sign of being imperturbable to think that even a portion of people in prison should not be labeled as bad after what they have done? There are good actions, bad actions, some “Ooopsie” actions, and a great deal of slippery slopes, or gray areas where, damn it, but circumstances matter. Not serial murderers, tendencial toxic behaviours, and patterned corruption, please. Some people grow to become immoral, heinous constructions of golden, premium shit and nothing can excuse or even explain them. A bad childhood or a memory does not excuse you when you purposefully step on other people. But years of experience (of living life, committed) have kinda taught me to make a distinction between a gross mistake, an act of stupidity, or an episode of irritable behaviour, and the actual intention to cause harm. There are actions and there are personalities that, in their attempts to handle situations or emotions, say or do stuff that they would not like to hear or have done to them. We regret, we apologize, we realize that we didn’t act in a very reverential way, and even our own wrong manners are so unfamiliar and strange to us that we cannot explain them. Seeking genuine forgiveness is a demonstration of a good, healed spirit, and a fall down the slippery slope is not a symptom of an “Error 404: Soul not found.” Otherwise, why would Bob Marley write the “Redemption Song”?
I would still stick to one of the things I said in my previous post: The simplest mode of existence is to be kind. It doesn’t require you much, to be honest.
I would also stick to the other small things that I said there, as much as the cringe makes me want to sit in an empty plant pot, until I am watered enough to become wiser. But the revelation about the gray zone of actions has come to me with time and learning more about people. You know, preserve yourself, take care of yourself as a priority, don’t break others inside, and apologize in front of those that you have really wronged, with or without a grounded reason. It is all very complicated (but so are we) and it takes time to learn that you cannot distribute “sorry”s like a morning newspaper, which is different from the actual need to apologize. And it is difficult to understand that a mistake does not turn you into a villain. One thing that I keep on reminding myself every day is that you cannot always be a bad person, if you never intend to be one. Even if you go in the wrong direction, you can come back if you want to. That does not apply to you, Ted Bundy. Don’t even try.
THE SAME BUT IN BULGARIAN/СЪЩОТО, АМА НА БЪЛГАРСКИ
Съвсем скоро (имам предвид през март 2021) ще бъдат навършени три години, откакто написах един от първите си постове: “Как {по дяволите} да бъдем добри хора”. Превзето? Така бих се радвала да се присмея малко на 20-годишното си аз, което стоеше и пишеше аптечни съвети относно простичките начини да сме мили към другите.
И точно това ще направя.
Кой, да му се не види, пише “Помогни на птица със счупено крило”...??? Всичко, което получих, когато помогнах на гларус със счупено крило, докато го хранех с баница, хвърлена по мен от балкона на една жена, беше кърваво ухапване по ръката. Птицата очевидно не беше достатъчно мъдра за “Не хапи ръката, която те храни”, но стига, де, човече - наистина ли помощта за птица със счупено крило определя ценността на твоята добрина? Ами ако имаш орнитофобия и бягаш в обратната посока, когато видиш напористо врабче да крачи към теб, за да провали живота ти и да те остави с посттравматично стресово разстройство, което евентуално да доведе да провала на бъдещия ти брак?
Разбира се, този пример с птицата е крайно опростен, но неспособността да помогнеш на някого не е краят на света. Всъщност не е краят на твоя свят, може би е краят на света на птицата, но… Съжалявам, това звучи отвратително. Ще спра с птиците засега. Разбирате идеята - понякога не си Дисни принцеса, за да кърмиш изгубени животни, колкото и да ти се иска.
Неспособността да помогнеш е липсата на възможност в определен контекст, а не универсален превод на намеренията и личността ти. Повярвай ми, ако си мислиш “Оооо”, докато четеш това, можем да гребен заедно. И всички малки неща, които можеш да направиш; всички сладникави действия, за които споменавам в първия си пост - да подадеш одеяло на някого, да му свариш чай, да не прекършиш духа на някого, да не дърпаш хора надолу по пътя към върха, - всичките са съвсем осъществими индикации, че поставяш нечие друго благосъстояние не преди своето, а на уважителна позиция в своя живот.
Тук бих искала, обаче, да отворя дума за едни по-мащабни действия, засягащи въпросителната относно етика, морал и доброта. Вярвам, че от камбанарията на предишния си блог пост, може би съм смятала доброто и лошото не за променливи, а за черно-бели решения относно това какъв искаш да бъдеш винаги и как искаш другите да те възприемат. Истината е, а тя е една исторически подчертавана истина, че никога не можеш да си добър в очите на всеки един човек. Независимо от това какво правиш, винаги ще има някой, който не те познава достатъчно добре; или някой, който не знае всички части на историята; или някой, който чува закъсняла дума от нечия чужда уста; или някой касиерка, която те е хванала в неприятно настроение; или някой, който просто има различни от твоите разбирания за добро и лошо. Някои хора просто са по-обидчиви, която би навигирало начина им на свързване на действия, намерения и характери, което пък и със сигурност ги разграничава от непукистите на другия полюс. Един човек може да си помисли: “Тя не дойде на партито ми, тя е неприятен човек”, докато друг може би ще каже: “Хей, пич, виж как ме наръга с нож напълно умишлено и без каквато и да е причина, но все пак е добър човек”. Вероятно е законите да твърдят другояче, обаче, просто да си знаеш.
Знак на крайно безпредметно спокойствие ли е това, да смяташ, че дори една част от хората в затвора не би трябвало да бъдат определяни като лоши хора след онова, което са извършили? Има добри действия, лоши действия, действия от рода “Опа” и доста други хлъзгавини или сиви зони, където, абе, да му се не види, ама условията имат значение. Не говорим за серийни убийци, тенденциозно токсично поведение и непрестанна, образцова корупция, моля. Някои хора си порастват, за да се превърнат в аморални, гнусни конструкции от първокласни, златни говна, и нищо не може да ги извини или обясни. Лошо детство или неприятен спомен не ти дава оправдание, когато нарочно стъпкваш другите. Но години на опит (в отдадено живеене) някак са ме научили да правя разлика между груба грешка, акт на глупост или епизод на раздразнено държание и реалното намерение да причиниш някому болка. Има действия, има и характери, които казват и вършат неща, които самите те не биха искали да чуят или усетят върху себе си в опит да се справят с определени ситуации или емоции. Съжаляваме, извиняваме се, осъзнаваме, че не сме извършили нещо по достоен за адмирации начин, а понякога дори и собствените ни грешни маниери са ни толкова непознати и далечни, че не можем да ги обясним за себе си. Да потърсиш искрена прошка, е признак на добър, излекуван дух, а падението в хлъзгавините не са симптом на “Error 404: Душа - ненамерена”. Защо иначе Боб Марли ще е писал “Redemption Song”?
Специално бих застанала зад едно от изказванията си в предишния пост: “Най-простичкият начин да съществуваш, е да бъдеш добър”. Наистина не ти изисква много.
Бих застанала и зад малките неща в онзи текст, колкото и да ми идва да седна в празна саксия и да се поливам, докато не стана по-мъдра, четейки ги. Но откритието относно сивата зона на действията дойде с време и наблюдение на хората. Знаеш как стоят нещата - съхрани се, грижи се за себе си като личен приоритет, не скършвай другите отвътре и се извинявай на онези, които наистина си наранил със или без причина. Доста е сложно (но и ние сме) и отнема време да осъзнаеш, че не можеш да раздаваш съжаления като семки, което е различно от реалната нужда да съжалиш. И е трудно да разбереш, че една грешка не те превръща в злодей. Едно нещо си напомням всеки ден и то е, че няма как винаги да си лош човек, когато никога нямаш лоши намерения. Дори и да тръгнеш в грешната посока, винаги можеш да се върнеш обратно, ако поискаш. Това не важи за теб, Тед Бънди. Дори не се и опитвай.
Comments