A photo of somebody else's friends, not mine, by Chang Duong on Unsplash
Не съм напълно сигурна какво предстои да напиша тук, което е доста необичайно явление, защото понякога имам чувството, че мога да дърдоря, докато си издърдоря цялото дърдорене и дърдоренето се превърне в издърдорена демонстрация на интровертното ми съществуване, изкривено през призмата на екстровертно държание. Е, виждате ли сега? Първото изречение от начало до край е една издърдорена бъркотия.
Използвайки личен опит и споделяйки засекретена информация, която мозъкът ми може би не би позволил така свободно да разпръсквам, мога да ви гарантирам, че точно така се чувства стабилна част от срамежливите хора, когато се намери сред други членове на обществото на „Премахни си космите“. Не, не, не ми подмятайте обичайните недоразумения, че срамежливите просто си мълчим като смачкани и забравени великденски яйца, попаднали в социална ситуация. Основната съставка на срамежливо съзнание е бомба със закъснител, която съдържа напиращи да излязат думи. Ала те са толкова заседнали там, че човекът е смутен в незнанието си какво да прави с тях. Затова ги оставя сами да се разберат помежду си. Думите се бавят с тази задача прекалено много и щом човекът е заобиколен от хомо говориенс, напрежението на незапълнената тишина натиска детонатора и бомбата от думи избухва в неустановена подредба. Затова човекът започва да дърдори, изгубен в дивото.
Основната съставка на срамежливото съзнание е джунгла, не празнота.
Но понякога и празнотата успява да възцарува. Това се случва, след като началният ефект на експлозията е отминал, сцената е евакуирана, купонът е потушен и на място остават единствено малки балончета от „Трябваше да кажа това“ или „Не трябваше да казвам онова“. Ако погълнеш прекалено много от тези балончета, рискуваш да позволиш на вината от говорене или мълчание да провали изграденото ти самочувствие.
Едно нещо всеки път безпрецедентно печели в отнемането на вината от теб, но после ти я връща, когато си я поискаш. Защото само приятелите разбират нуждата от себеунищожение. Те са онези, които ни поощряват във взимането на грешни решения, и онези, които ни издърпват, когато прекалено много се доближим до ръба. Тогава започва и смехът – на върха на купчина от боклуци на сметището, където приятел те е замъкнал, за да захвърлите джунглата от мисли и кухата празнота, затлачена в теб. Да, вярно, че би могъл да събереш крайното количество от сълзи и пот в кофи, достатъчни да изпратят следващия Ноев ковчег на пътешествие, но пък този смях... Тази плътна, звучна хармония, затрептяла във възел на приятелство между теб и човекът, помогнал ти по пътя към любов към самия теб.
Сублимните ми Бийтълс казват, че биха могли да се справят с малко помощ от своите приятели. Вярвам, че в действителност можем да се справим с трудностите и с малко помощ, но нека погледнем истината в очите: имаме нужда от БЕЗГРАНИЧНО присъствие на приятелите в живота си.
За да бъда честна, признавам, че не съм прочела достатъчно проучвания по темата за първоначалното възприятие на приятелството в детството. Като казвам „не съм прочела достатъчно“, се опитвам да звуча интелигентно и да скрия факта, че съм прочела точно н-у-л-а трудове по темата. И все пак, както светът повелява, някога и аз бях дете. В онова далечно време нямах нужда от научни трудове, за да ми кажат, че ми харесва да съм в компанията на деца, с които споделям същия интерес от разпадащи се пясъчни замъци, венци от маргаритки, ядене на миризливи снаксове и търкаляне в калта. Губи ми се точният момент на осъзнаване, че се нуждая от връзки с тези други хора извън семейството си. По някое време надушваме енергиите, а съвсем скоро си се издърпваме по-близо едни до други. Ние обикаляме, те вървят до нас; те идват, остават, някой поема по друг път и евентуално се връща, а е възможно и душенето помежду ни да е приключило и вече да не се радваме на ароматите си така, както преди.
Приятелството е сложен термин, но не и заради собствената си същност. Сложен е заради хората, които го определят. Няма нищо фатално в това. Хората се променят, може би ще предпочитат да прескачат електрически огради повече, отколкото да се търкалят в калта. Някои ще се научат да скачат на въже 1078 и 2/3 пъти, преди да паднат и да си счупят резците, докато други ще научат разликите в шарките на ядливи и отровни гъби. Някои ще си купят мотор на 21 години, други ще се женят по това време. Някои никога няма да успеят да си купят собствена къща, докато други ще обиколят света за 80 дни и ще отседнат в някоя от резиденциите си. Някои ще убият хора, други... ще ги убиват с нежност.
Приятелството може да е лесно, когато не се основава на комплект от утвърдени черти. Ние – хората – не сме вързопи от зодиакални характеристики, които, както твърдят спиритуалистите, по никакъв начин изобщо не се влияят от всеобхватните, интересни, разнообразни условия, с които се сблъскваме по време на живота си и които са способни да предизвикат промени в командите на главния компютър в съзнанието. Приятелството поне би могло да е по-простичко от предното изречение.
Подобно чудо на чудесата е възможно, когато приятелите се превръщат в семейството, което сами си избираме независимо от това дали обичаш кръвното си семейство, или искаш всеки член от него да скочи от самолет с развалено парашути вместо с никакви, защото ти се иска да му гледаш ужасените лица. Истинските приятели се завръщат от пътешествията си или ти се обаждат точно в 05:32 сутринта, за да ти покажат света със своите думи.
Дами и господа, следва част от 2-часовата ми презентационна реч за поемане на награда "Оскар". Това е частта, в която цивря грозновато, защото „ТОЛКОВА МНОГО ОБИЧАМ ПРИЯТЕЛИТЕ СИ“. Благодаря им, защото все още не са ми забили нож в гърба и никога не са ме предизвиквали аз да им сторя същото. Благодаря им, задето ме намериха. Подушили сме се, направили сме си по някой и друг комплимент и сме преминали към ежедневни обиди. Благодаря им, защото са ми се връзвали на акъла да слушаме списък от 500 песни, докато цапаме пижами с макарони със сирене и захар. Удряли са ми шамари през лицето множество пъти, за да ме разтърсят от вредно самосъжаление, след което са ми пълнили главата с джунгла от дърдорене.
Виждали са ме да се напикавам в училище и са нарушавали правилата, за да стигнат до стаята ми посред нощите по време на летни лагери. Пили са коктейли с родителите ми на балкона вкъщи. Чакали са ме на едно и също място в автобуса всяка сутрин само за да стоим мълчаливо, сърдито погълнали минорните ноти на училищните утрини. Избутвали са ябълки от ръцете ми и са ми давали сладки, за да съм по-дебела от тях или защото ме обичат и знаят, че ей така утре може да ме убие динозавър и аз да умра на диета. Немислимо. Търчали са по баскетболно игрище, за да сме деца, като само малко са се срамували. Дремвали са в кола с мен на паркинг през нощта.
Съществуват приятели, които спират филма на всеки 2 минути, защото искат да ми обяснят защо им харесва да са живи и какво ги прави такива, каквито са. Съществуват приятели, с които прекарваме часове в спорове относно културните възприятия за това кой цвят на косата наричаме русо. Без консенсус. Съществуват приятели, които почукват на вратата ми на Националния празник на България, за да ми дадат своя пуловер като подарък, чакал времето си почти година. Съществуват приятелите изненада, които са стояли в същата зала 2 години, без да разбереш. Съществуват приятелите в различни краища на света, с които разговорите са равни на дрямките на ленивеца – „Само половин час“, казвате си вие и следват три часа от онзи звънливия смях и политически теми. След като приключи разговора, си написвате по едно "Обичам ви", защото ви сърбят ръцете да си подчертаете симбиозата с маркер.
Ето тост за онези, които ми пращат слънчогледи и слънчеви лъчи, и слънчева светлина, и депресарски песни, защото не слушаш Бийч Бойс, когато навън вали. Ето и за онези, които задават правилните въпроси. Ето и за онези, които намират заобиколен път около непознатите отговори. Ето и за онези с горичките, приключенията и невероятните истории. Ето и за онези, с които споделяме здравословно невежество и съхранено любопитство. Ето и за онези, които затегнаха ласото си около мен с хелиеви гласове и разтресено дупе. Ето и за онези, които са малки, но страшни. Ето и за онези, които са там, когато се прибера вкъщи. Това всичко е за вас.
Обичам ви не само заради споделеното помежду ни. Вашите мечти, вашата мъдрост и вашето познание на живота безусловно ме удивляват. Всеки проклет път се влюбвам във вас, щом седнем, за да си разменим приказки за съществуването и кошмари от изпод леглото. „Сънувах странен сън“ е вероятно най-надеждният билет от думи, значещи „Аз съм тук, за да ти кажа всичко, за да ти позволя да изследваш значенията ми и за да остана“. Затова ето и съвета ми – ако откриете човек, за когото бихте разменили местата на задника и устата си, помолете го да ви разкаже какво е видял снощи, когато си е затворил очите.
Благодаря ви за това, че сте едновременно котва и платно в моето блато. Благодаря ви, че сте причината, поради която дърдоря.
I am not exactly sure what I want to say here which is quite unusual because sometimes I feel like I can blabber until my blabber blabbers all out and the blabbering turns into a blabbered demonstration of the introverted hole twisted through the prism of the extroverted behavior. See? This whole first sentence is a blabbering hot mess.
Speaking from personal experience and sharing private information that my brain might not allow me to disseminate so freely, I can assure you that this is what many shy people feel like when they find themselves amongst other members of the remove-your-hairs society. No, do not throw at me the common misconception that we remain silent like smashed and forgotten Easter eggs when we find ourselves in a social situation. What the mind of the shy person contains is a time bomb of words that need to go out but they are so stuck up there that you are befuddled as to what to do with them. So you let them figure themselves out but they take too much time. Once you are surrounded by the Homo Speakiens, the pressure to fill the silence presses the detonator and sets the bomb of all the words on fire in no particular order. And so you blabber, lost in the wilderness.
What the mind of the shy person contains is a jungle, not emptiness.
And sometimes emptiness really does kick in. That is when the bomb has already exploded, the scene is evacuated, the party has been shut down and it is only little bubbles of “I should’ve/shouldn’t have said that” that hang in the air. If you swallow too many of them, you risk letting all the guilt from either talking or not talking rain all over your parade.
Only one thing can take the guilt away every time and then let you have it back whenever you want it. Because it is friends who understand our need for self-destruction. They are the ones who cheer us when we make bad decisions and the ones who pull us out when we stand on the edge. That is when laughter begins – on top of a pile of rubbish at the junkyard where they have dragged you to throw the jungle of thoughts and the hollowness of any emptiness you keep inside. Yes, you can collect the total amount of tears and sweat in enough buckets to set the next Noah’s Arch on a trip, but, oh boy, the laughter. That resonant, sonorous harmony which tangles in a knot of friendship between you and the person who helps you all the way to self-love.
My sublime Beatles might have said that they can go by with a little help from [their] friends. I say we could handle it with a little help indeed, but let’s face it: we need a BIG presence from our friends.
To speak the truth, I have not read enough research papers on a person’s initial perceptions of friendship during childhood. And by saying “not enough” I am trying to sound sophisticated enough to hide the fact that I have read exactly z-e-r-o papers on the topic. However, as the world goes, I once was a child. Back then, I didn’t need a paper to tell me that I enjoyed being with other people who shared the same interests for decaying sand castles, daisy wreaths, eating a bag of smelly crisps and rolling in the mud. But who can remember the exact time when we realize we need to form connections with other people besides our family? One moment we sniff the vibes of other people, in the next we pull them closer to us. We walk around, they walk along; they come, we stay, somebody takes another path and maybe comes back, or maybe the sniffing is done and we don’t share the same aromas anymore.
Friendship is a complex term not because of its own essence. It is complex because of the people who form it. There is nothing fatal about this. People change, they might start enjoying jumping over electric fences more than rolling in the mud. Some will learn to jump rope 1078 and 2/3 times a day before they trip over and break an incision tooth, others will learn the different patterns of edible and poisonous mushrooms. Some will buy a motorbike at the age of 21, while others will get married around the same time. Some will never buy a house of their own, while others will go around the world in 80 days and they will visit one of their residences. Some will kill people, others will…kill them softly.
Friendship can be easy when it is not based on a set of definitive traits. We – people – are not a bundle of zodiac characteristics which, as spiritualists maintain, are "SO not" affected by the all-encompassing, interesting, diverse circumstances that we encounter during our lifetime and that might make a shift in the output computer of the mind. If anything, friendship can be easier than the previous sentence.
Such a miraculous occurrence is possible when friends become the chosen family no matter whether you love your family by blood or you want to see them all jumping off a plane with broken parachutes instead of none because you would love to see their surprised/terrified faces. Friends come back from their journeys or they give you a call at exactly 05:32 AM to show you the world they have seen through words.
Ladies and gentlemen, this is part of my 2-hour-long PowerPoint-including Oscar acceptance speech. This is the part where I ugly cry because “I LOVE MY FRIENDS SO MUCH.” I thank them because they have not stabbed me in the back yet and because they have never made me want to do that to them. I thank them because they found me. Truth is we sniffed each other, made each other a compliment and then proceeded to offending each other for the time-being. I thank them because they have endured listening to a list of 500 songs while staining pyjamas with Mac’n’Cheese’n’Suga’. They have slapped me across the face multiple times to shake me off of the feeling of self-loath. After that, they would fill my head with a jungle of blabber.
They have seen me pee myself at school and they have broken rules to come to my room at night during camp trips. They have drunk cocktails with my parents on the balcony of our home. They have waited for me in the same bus seat just to sit in silence together, angrily soaking in the gloom of school mornings. They have pushed apples from my hands and given me candy so that I can be fatter than them, or because they love me and they know that a dinosaur could kill me the next day and I would die on a diet which is unthinkable. They have, with just a little bit of embarrassment, run across a basketball field so that we could be kids again. They have taken a nap with me in a parking lot, in a car.
There are the friends who pause the film every 2 minutes because they want to tell me why they love life so much and what made them the way they are. There are the ones with whom we spend a couple of hours arguing about the cultural views on what hair color you call blonde. No consensus reached. There are the ones who knock on my door to give me their sweater as a gift for the Bulgarian National Day and tell me that they have been waiting almost a year for this day. There are the surprise friends with whom you sit in the same room for 2 years without you two knowing each other. There are the ones on different sides of the world with whom the conversations equal the “naps” of a sloth – “Only half an hour,” you say and then it goes on for 3 hours of that same ringing laughter and political topics. Then you message each other "I love you" because you just need to highlight the symbiosis.
Here is a toast to the ones who send me sunflowers and sunrays, and sunshine, and sunlight, and then depressing songs because you don’t listen to The Beach Boys when it is raining. Here is to the ones who ask the right questions. Here’s to the ones who find a way around the unknown answers. Here's to the ones with the forests, the adventures and the incredible stories. Here’s to the ones with whom we share healthy ignorance and preserved curiosity. Here’s to the ones who threw a lasso around me with a Helium voice and bum-shaking. Here’s to the ones who are small but fierce. Here is to the ones who are there when I come back home. This is all for you.
I love you not only for what we share together. It is your dreams, your wisdom and your life knowledge that amaze me all the time. I fall in love with you every damn time we sit down to exchange the Fairy Tales of being and the nightmares under the bed. “I had a weird dream” is probably the most reliable one-way ticket of words that mean “I am here to tell you all, to let you explore the means of me and to stay.” So here is my advice – if you find the person you would swap the locations of your bum hole and mouth for, ask them to tell you what they saw last night when they closed their eyes. Thank you for being both an anchor and canvas in my pond. Thank you for being the reason I blabber.
Comments