I refused to drink my milk, even if it had so much cocoa that chunks of it would float on the surface, because when I was 4 my lips encountered a disgusting milky substance called “cream”. I played on the street, however, being part of the 21st Century FOX growing up industry I had to keep an eye on the road for passing cars. Once I turned 9, I obtained a rock-hard Nokia and, therefore, established perpetual connection with my not-overtly-worried parents. In the end, I grew up and took with me a few bruises on the legs. All children, except one, grow up, said James Barrie (Sir J. M. Barrie, Peter Pan, 1911). That kid was not me. I did grow up.
When is the time for people to stop receiving the “and keep the child in you alive” blessing on a birthday card? When do we decide that we can stop feeding the kid, electrocute it, strangle it with a cable tie, push it through a window, throw it to the tigers at the zoo and stop going to the zoo because we are grown-ups now? We are hypocritical – when somebody stops being a child, the blessing ceases to appear on the birthday card. We detach the disobedient shadow from them. Well, that shadow was one of the only things that made Peter Pan cry (and he was NOT crying, according to him) so it was not much of a great use in the first place. Ask any woman and she will tell you that she wouldn’t marry the guy who was acting like a boy. Ask any man and he will tell you that he broke up with the infantile girl. Nobody wants a kid unless it has either been formed by their semen or born through their womb.
Where do we hide the kids in us? It is not ethical to lock them up with no food, no light, no anything. It would be painful for the blossoming adult.
If you ask me, the kid in us hides in the daunting fear of growing up that perseveres even when the process has already introduced us to a set of unavoidable physical changes up here and down there, and inside, and outside, AND EVERYWHERE, OKAY GROWING UP IS EVERYWHERE.
Eventually, we grow up so much that childhood becomes only a sweet memory and not a longing. Or maybe it doesn’t. Don’t ask me. I am still in the age of youth and Alphaville’s “Forever Young” rings schizophrenically in my mind from dawn until dusk waiting for me to get up and live forever, but live forever in a body that possesses all capabilities and has firm bones.
One or two things I can keep on my way to never again being allowed access to Neverland (and never is an awfully long time) are innocence and perception of friendships. I am cool with being sarcastic and cynical from time to time, because it makes me empowered to make fun of myself and not offend others, hence, it keeps the adult in me alive by preventing fist fights. But if I don’t let myself be free like a child, if I don’t let innocent emotions rain around my ears and freeze time like Summer hail, I will die. I will die in the way portrayed by The Kinks in their song “Strangers”: If I live too long, I’m afraid I’ll die. I believe this line has one too many interpretations. Which is good – proves that people are thinking creatures. The way I read it is that through living you see a lot. And I mean A LOT. You see things that make you doubt, lose control, love, hate, etc. Living teaches, but living also takes away. Some things we witness, may take the sense we make of ourselves and the world surrounding us away.
Peter Pan feared almost the same thing: he was afraid that if he grew up, he would die. Metaphorically, literally. He would die. Hence the chain: if I grow up, I will live too long and I will die (translated: I will lose my innocence, I will see things I don’t want to witness and I will lose myself). Coolio.
Peter found the most fitting key for the hole of salvation – his DNA was altered so that he would never have a close encounter with wrinkles, mortgages, hemorrhoids and a choice of different toilet brushes. But we don’t live anywhere near the Second star to the right and straight on ‘til morning which is the land where only corrupted pirates grow facial hairs. We will inevitably grow up quicker than expected. The theme song of the iconic F.R.I.E.N.D.S. will become more and more relatable in our 20s and all of us will grow annoying bodily hairs everywhere. And eventually we will become gorillas. Without the last bit, it is all true. We will get there.
This “there” is where I need my innocence to keep me whole even when I witness the ugly sides of living. I need the kid in me possessing that innocence to ask me: Would you like an adventure now, or would like to have your tea first? It will break my heart if I can only say, “Once upon a time, I was this kid” and not “This kid is still kicking it in me.” There is this hope that my Neverland amnesia will never hit me so hard that upon seeing a fairy I will arrogantly state: “You’re a Freudian hallucination having something to do with my mother” (Robin Williams as old Peter Pan in Hook, 1991). There is this hope that my friendships will be as pure, strong and wild as the bonds between the Lost Boys (whether it will be J. M. Barrie’s, or Stephen King’s, or the Duffer Brothers’ Lost Boys). There is this hope that if I live too long I will know that to live will be an awfully big adventure. There is this hope that Peter Pan will come to our open windows when we grow up and the kid that he will always be will not be disappointed by what we have done to the kid inside us. It is alive in the moment between sleep and awake. It will never leave us there. Thank god never is an awfully long time.
Отказвах да си пия млякото дори когато на повърхността плаваха цели бучки какао, защото, когато бях на 4, устните ми установиха допир с гнусна млечна субстанция, наречена „каймак“. Играх по улиците, въпреки че, бидейки част от индустрията 21st Century FOX и отдела по порастването, ми се налагаше да внимавам за минаващите коли на пътя. Щом навърших 9, получих малка, твърда като скала нокийка и следователно установих непрестанен контакт с не прекалено разтревожените си родители. В крайна сметка пораснах и взех със себе си няколко синини по краката. Всички деца освен едно порастват, е казал Джеймс Бари (Сър Дж. М. Бари, "Питър Пан", 1911). Това дете не бях аз. Аз пораснах.
Кога настъпва време за пожеланието „Запази детето в себе си!“ да спре да фигурира в картичките за рожден ден? Кога решаваме, че е редно да спрем да храним детето, да му пуснем електрошок, да го удушим със свински опашки, да го бутнем през прозореца, да го метнем на тигрите в зоопарка и да спрем да ходим в зоопарка, понеже сега вече сме големи? Ние сме лицемери – щом някой вече не е дете, пожеланието спира да се появява в картичката. Откъсваме непослушната сянка от съответния човек. Е, тази сянка беше едно от малкото неща, които накараха Питър Пан да плаче (а според неговите думи той НЕ плачеше), така че не би могло да се твърди, че тя е от особена полза. Попитайте коя да е жена и тя ще ви каже, че не би се омъжила за мъжа с държание на момче. Попитайте кой да е мъж и той ще ви каже, че е скъсал с инфантилното момиче. Никой не иска дете освен ако не е продукт на неговата семенна течност или родено от нейната утроба.
Къде крием децата в себе си? Не е етично да ги заключим без храна, без светлина, без нищо. Би било болезнено за разцъфващия възрастен.
Ако питате мен, детето във всеки един от нас се крие в смразяващия страх от порастването, който оцелява дори когато процесът вече ни е запознал със серия от неизбежни физически промени тук горе и там долу, и отвътре, и отвън, И НАВСЯКЪДЕ, ДОБРЕ, ПОРАСТВАНЕТО Е НАВСЯКЪДЕ.
Накрая порастваме толкова, че детството представлява единствено сладък спомен, а не желание за осъществяване. Или може би не представлява това. Не ме питайте мен. Аз съм все още в ера на младостта и песента “Forever Young” на Алфавил свирука шизофренично в съзнанието ми от изгрев до залез, очаквайки от мен да стана и да заживея завинаги, но завинаги в тяло със здрави кости и всевъзможните умения.
Едно-две неща, които мога да запазя по пътя си никога повече да не получа достъп до Небивалата земя (а никога е ужасно дълго време), са невинност и възприятие за приятелство. Нямам нищо против от време на време да изпадам в саркастични и цинични състояния, защото те ми разрешават да се присмивам на себе си и да не обиждам други, следователно, поддържат възрастния в мен жив, като го държат настрана от юмручни сблъсъци. Ала ако не си позволя да съм свободна като дете, ако не позволя на невинни емоции да валят около ушите ми и да замразяват времето като лятна градушка, аз ще умра. Ще умра по начина, посочен от The Kinks в песента “Strangers”: Ако живея прекалено дълго, боя се, че ще умра. Вярвам, че този стих страда от една сюрия интерпретации. Това е добре – доказва, че хората са разсъждаващи създания. Аз го тълкувам като мисъл, че по време на живота си виждаме много. Имам предвид наистина МНОГО. Виждаме неща, които ни карат да се съмняваме, да губим контрол, да обичаме, да мразим. Животът учи, но животът също така отнема. Някои от нещата, на които ставаме свидетели, може би дори ще отнемат частица от смисъла, който влагаме в себе си и в околния свят.
Питър Пан се страхуваше от почти същото: той се боеше, че ако пораснеше, щеше да умре. Метафорично, буквално. Щеше да загине. Така и веригата: ако порасна, ще живея прекалено дълго и ще умра (в превод: ще изгубя невинността си, ще видя неща, които никога не бих искала да видя, и ще изгубя себе си). Готинко.
Питър намери ключа, паснал в ключалката на спасението – неговата ДНК се преконструира така, че той никога да не се сблъска с бръчки, ипотеки, хемороиди и избора между различни четки за тоалетна. Ала ние не живеем дори в минимална близост до Втората звезда вдясно и все направо чак до сутринта – земята, където единствено на пиратите им растат лицеви косми. Ние несъмнено ще пораснем и то по-бързо от очакваното. Ще се откриваме във въвеждащата песен от „Приятели“ все повече през 20-те си години, а досадни телесни космарлаци ще растат отвсякъде. И накрая ще се превърнем в горили. Всичко без последното е вярно. Ще стигнем дотам. Дотам и до там.
Това „там“ е мястото, където се нуждая от невинността си, за да ме държи цяла дори когато забележа грозните страни на живота. Нуждая се от детето в мен, притежавало тази невинност, да ме попита: Сега ли заминаваме на приключение, или първо искаш да си изпиеш чая? Сърцето ми би било разбито, ако съм способна единствено на думите: „Едно време аз бях това дете“ вместо „Това дете в мен все още си знае работата“. Съществува тази надежда, че амнезията ми относно Небивалата земя никога няма да ме зашемети дотолкова, че щом видя фея, арогантно да заявя: „Ти си фройдистка халюцинация, която по някакъв начин е свързана с майка ми“ (Робин Уилямс като възрастен Питър Пан в „Хук“, 1991). Съществува тази надежда, че приятелствата ми ще са чисти, силни и диви като връзките между Изгубените момчета (без значение дали ще са Изгубените момчета на Дж. М. Бари, или на Стивън Кинг, или на Братята Дъфър). Съществува тази надежда, че ако живея прекалено дълго, ще знам, че да живееш би било едно ужасно голямо приключение. Съществува тази надежда, че когато пораснем, Питър Пан ще дойде до отворените ни прозорци като детето, което винаги ще бъде, и няма да остане разочарован от детето, което е в нас. То е живо. То е живо в момента между съня и пробуждането. Там то няма никога да ни остави. Добре, че никога е ужасно дълго време.
Comentários