Photo by Xiaoxia Xu on Unsplash
Dear Blog,
Dear Reader,
Dear 19-year-old Anita,
This is already getting disgustingly sentimental on a cringe-worthy level, making me want to poke my eyes out, but who am I trying to deceive - sentimentality is the foot that has been kicking me out of the door of my different flats at 9 am (10, 11...12? Maybe tomorrow?) and that has been sending me either to the gym, or Gilmorehill building, or to the closest Tesco across the street for my 6th broccoli in a row that week, or to Sauchiehall Street for the cheapest bottle of bleach from Poundland (a future regret and the reason why I am left-handed).
Let me describe the situation I find myself in right at this moment:
The time is 11:37 pm under the British pole around which the Sun dances. The 2019th September 29 in Glasgow. The warm light in the room is humble, illuminating an empty spotlight on the floor. There is a casual wet spot on my dress because I could not move my student bum a bit more and quite literally spilled the tea, thankfully not on the computer. The computer, by the way, is sitting on top of a cushion with a sunflower on it, WHICH MAKES ME VERY HAPPY (went to buy a sofa, came back with a cushion - sums up the grandeur of a student life). On the scale of 1 to 10, the mess is a solid 5, but according to my dad’s standards, my cave definitely earns the “Poor Excuse for a Young Lady” award.
A questionably healthy plant is staring at me from the chest of drawers. Haven’t had a flower since I lived in the halls, but my social life was questionably existing then, which meant I had more time to stare at Glazideya (a vagina-resembling orchid flower) and remember that I had to water her more than I would remember to water IT (the plant of an unknown kind I possess now). I barely remember to stay hydrated myself, as if afraid that my body will remain humid, causing the growth of mould.
But I promise you, life is just as great as a bar of chocolate with no added sugar - you can devour it all without feeling guilty. And remember to never read the label or check Google for the impact of artificial sweeteners.
Uni years have so far been a mixture of ups and downs, and it is now - in my final 4th year - that I grow up enough to get rid of the excessiveness of sugar-coated chimeras and allow myself to live with everything that is good. It doesn’t even matter that the blinds on one of my windows collapsed a few nights ago and now every passing neighbour can see me in my underwear. There is nothing wrong with that if you are dancing at the same time.
I swear that I chose my university irrationally, inconsiderably and uncompromisingly. The thought of becoming a princess had never appealed to me when I was a little girl, but there I was, submissively captivated by the view of a castle. Even from miles away, a single look at a photo was enough for me to say that if I didn’t study at the University of Glasgow, then there was no point in studying at all. The stubborn donkey that I was found its patch of grass. To this day, I do not regret choosing the place to spend four years of higher education following my damn but fulfilled heart instead of looking up some information about….well...maybe about what exactly it would be that I would be studying.
When I first came here, I had more or less nobody. More or less nobody still means a total of zero people to rely on. I had a backbone of humans back at home, but none of them could tell me that I had forgotten to take my washed clothes from the communal laundry room and that a guy from my Italian class would then need to take my bras out to do his laundry. It is true that I was not alone in that boat (talking about the nobody to rely on, not the laundry case), but there were so many students in the same boat that you would feel claustrophobic, surrounded by unknown faces, unsure which ones to pick to help you build your new backbone once you reach the land.
I honestly don’t ever want to go back to being 19 and saying “Goodbye” to my family again, but I would make a sacrifice and do it only to tell that naive girl that there are few things better than eating a disgusting McDonald’s burger in a car on Murano’s parking lot, or having a three-hour-long conversations in QMU, or singing a private rendition of “The Twelve Days of Christmas” on a top floor on Gray Street, or roasting each other with your flatmates until your patience and tolerance turn coal-black on Rox Place, while one has lunch, the other has dinner, and the third one is on a hangover diet, or just being blessed with the presence and stories of all the other people that have walked into your life even if it was just for a moment and even if you were not asking for it.
The backbone is solid, man. And it is beautifully curvaceous.
Bravery? I hardly think it came down to bravery. Not in any given moment did I consider the thing I was about to do to be pushing me to the edge of uncertainty. My parents were supporting me, which meant that no matter how much money I saved, I never felt a financial burden. Moving to another country was rather an exciting opportunity than a monumental, praise-worthy act of courage in spite of the sinking feeling of homesickness. Also, you only need that much courage to find some of your closest friends.
Proud? Of what? I am proud of the fact that, after four years and at least 26 flights, only one plane has left without me on it. And I might be peer-pressured to be proud if/when I graduate at the end of this year.
So what word should I use to describe the way I feel after I’ve moved flats three times in a Bermuda triangle around the university; after I once locked my clothes, possessions, AND KEYS inside the locker at the gym, which led to me standing wet in my towel while everybody else was looking at the kind girl from reception as she was breaking the locker with massive pliers; after I’ve activated more than one fire alarms; after I threw two pans away and after I spent an hour and a half scrubbing burnt lentils off the double stainless steel bottom of my favourite pot; after I’ve spent ⅓ of my life in Lidl wondering whether I should buy red or white onions; after I caught a cold because I thought it was a good idea to walk to the club without a jacket and save money on a hanger; after I generously poured half a cup of tea over my laptop; after I’ve changed my bed sheets a total of two times over those 4 years (MOM DO NOT WORRY I AM JOKING OKAY); after I’ve cried enough to cause a second Genesis flood; after I’ve fallen asleep every one in six lectures on average because I preferred to study under light deficiency; after I wore my pajamas in the library; after I listened to bagpipes playing just under my window; after I learnt what Haggis, Neeps & Tatties meant; after I danced at a ceilidh; after I almost peed myself out of happiness every time I realized I was on my way to creating a new friendship; after I almost peed myself out of nervousness every time I was unaware that I was on my way to creating a new friendship because there were just so many strangers around me; after I’ve drunk enough tea to fill the barrels in an old whisky distillery; after I discovered Netflix; after I paid for concert tickets I never obtained because it was a scam; after I played “Hide & Seek” with nobody looking for me; after I searched and, thankfully, realized that nothing was hiding away from me? What is the word to encompass all of this?
Whole. Yeah, yeah, we are constantly searching for ourselves. Yeah, yeah, lost and confused teenagers. Yeah, yeah, the road to oneself. Got it. I am sorry, but as my metabolism abroad became quicker, I also grew more cynical and sarcastic (I am not sorry, actually). We all go through self-discovery, although I have no idea where we’ve lost our heads postpartum. But nothing makes you take your head out of the hole you have dug and absorb the air around you like renovating your rusted roots in new soil.
The first post in this blog was about me moving to Glasgow and realizing that other people can compose a home for you anywhere. Although I am nowhere near cutting ties with this page, I know that in a few months the place that helped me obtain the courage to establish the blog will continue existing in all its wonderful physicality of red and yellow sandstones, dreamy lanes and indecisive skies, but my most vivid memories with it will remain in the past. First week down. And as I sit down, next to Ringo - The Octopus Ukulele, I realize that, for the first time ever, Christmas suddenly seems frighteningly close.
It might just be time for closure, Glasgow. Let’s be kind to each other for one more year.
Скъпи блог,
Скъпи читателю,
Скъпа 19-годишна Анита,
Това е достатъчно отвратително сантиментално, за да ме накара да се свия в черупката си и да си избода очите, но кого се опитвам да заблудя - сантименталността е кракът, който ме е изритвал през вратите на различните ми апартаменти в 9 сутринта (10, 11...12? Може би утре?) и който ме е изпращал я във фитнеса, я в Гилморхил, я в “Теско” отсреща, за да си купя шестото броколи за седмицата, я на улица Сокихол за бутилка евтина белина от “Паундленд” (бъдещо самосъжаление и причината да съм левичарка).
Нека опиша ситуацията, в която се намирам точно в този момент:
Часът е 11:37 вечерта под великобританския пилон, около който танцува Слънцето. Намираме се в 2019-тия 29-ти септември на Глазгоу. Топла и скромна е светлината в празен кръг върху пода. Върху роклята си имам непретенциозно, мокро петно, защото ме мързеше да си мръдна студентското дупе малко повече, та плиснах чай, не върху компютъра, за щастие. Съответният компютър, между другото, е поставен върху възглавничка със слънчогледа, КОЕТО МЕ ПРАВИ СТРАШНО ЩАСТЛИВА (отидохме да си купим диван, върнахме се с възглавничка - задоволително описва величието на студентския живот). По скалата от 1 до 10, бъркотията в стаята е стабилна 5-ица, но според стандартите на баща ми пещерата ми със сигурност си спечелва награда за “Жалко извинение за млада дама”.
Съмнително свежо растение ме зяпа от повърхността на скрина. Не съм имала цвете от времето, когато бях на общежитие, но социалният ми живот беше съмнително присъствен тогава, което означаваше, че имах повече време да зяпам Глазидея (орхидея, която приличаше на вагина) и да помня, че трябва да я поливам по-често, отколкото се сещам да полея ТО (растението от неизвестен вид в актуално притежание моего). Едва си спомням, че трябва да поддържам самата себе си хидратирана, сякаш се страхувам, че ще задържа прекалено много влага и ще хвана мухъл.
Но обещавам, че животът е също толкова прекрасен, колкото е и шоколад без добавена захар - можеш да го погълнеш целия, без да чувстваш вина. Помни, че никога не бива да четеш етикета или да търсиш в Гугъл последствията от приемане на изкуствени подсладители.
Университетските години бяха сплав от възходи и падения и точно сега - в четвъртата си последна година - съм израснала достатъчно, за да се лиша от насищането със захаросани химери и да позволя на себе си да живея с всичко онова, що е добро. Няма никакво значение, че щорите на единия от приземните ми прозорци се сгромолясаха преди няколко вечери и сега всеки преминаващ съсед може да ме види по бельо. В подобни случки няма нищо лошо, ако танцувам в същото време.
Кълна се, че направих избора си на университет колкото нерационално и необмислено, толкова и безкомпромисно. Когато бях малка, идеята да бъда принцеса никога не ме беше привличала, но ето че видях замък и коленцата ми омекнаха. Дори от километри разстояние и вид само на снимка аз знаех, че ако не уча в Глазгоуски университет, по-добре да не уча изобщо. Упоритото магаре си намери полянка, на която да пасе, и до ден-днешен не съжалява ни най-малко за това, че избра мястото, в което да прекара четири години висше образование, следвайки пустото си, но преизпълнено, сърце вместо да се поинтересува повече от ами...може би...какво реално ще учи.
Когато дойдох тук, имах плюс/минус никога. Плюс/минус пак си се равнява на кръгла нула от хора, на които да разчитам. Имах гръбнак от човеци у дома, но нито един от тях не беше тук, за да ми каже, че съм си забравила прането в общежитийната пералня и че на онова момче от курса ми по италиански ще му се наложи да ми извади сутиените, за да пусне своето пране. Вярно е, че не бях сама в тази лодка (говоря за липсата на хора, на които да разчитам, не за прането), но в нея бяхме толкова много непознати едни за други студенти, че клаустрофобичното чувство взимаше превес и накрая никой не знаеше кого да си избере за изграждане на нов гръбнак, щом стигнехме земя.
Честно казано, за нищо не бих се върнала отново към раздялата със семейството на 19, но бих направила саможертва само за да кажа на онова наивно момиче, че малко неща са по-хубави от това да ядеш гнусен бургер от “Макдоналдс” в кола на паркинга на общежитийно селище “Мурано”, да водиш тричасов разговор в “Кралица Маргарет”, да пееш частна версия на “Дванадесетте дни на Коледа” на последния етаж на улица “Грей”, да си подхвърляш хапливи, саркастични забележки със съквартирантките на улица “Роксбърг”, докато едната яде обяд, другата - вечеря, а третата е на диета от махмурлук или просто да си благословен с инцидентното присъствие и историите на хора, които навлизат в живота ти дори само за момент и макар и неканено.
Гръбнакът е солиден, човече. И е красиво извит.
Смелост? Не мисля, че опираше до смелост. В нито един момент не си помислих, че може би правя нещо, което да ме поставя на ръба на несигурността. Нашите все още ме издържаха, така че колкото и да съм пестяла и да съм внимавала, финансово не съм била обременена. Местенето в друга държава е по-скоро вълнуващо, отколкото грандиозна, похвална храброст въпреки болката по дома. А и колко смелост да се иска, за да откриеш едни от най-близките си приятели?
Горда? Най-горда съм от факта, че за четири години от поне 26 полета съм изпуснала само един. И може би, че завърших.
Така че коя е думата, подходяща да определи начина, по който се чувствам, след като три пъти се местих в Бермудски триъгълник от апартаменти около университета, веднъж останах без дрехи и само по хавлия във фитнеса, защото си бях заключила ключовете в шкафчето, задействах не една противопожарна аларма, изхвърлих два тигана и час и половина търках изгоряла леща от дъното на любимата си тенджера с двойно покритие, прекарах ⅓ от живота си в Лидъл в чудене дали червен, или жълт лук да си купя, хванах настинка, защото реших, че мога да вървя до клуба без яке, за да се изкръндзя за гардероб, обилно полях лаптопа си с чай, смених си чаршафите общо два пъти за цялото време (МАМОСПОКОЙНОШЕГУВАМСЕ), плаках като за втори Потоп, заспивах в средно една на всеки шест лекции, защото предпочитах да уча на оскъдна светлина, носих пижама в библиотеката, слушах гайди под прозореца си, разбрах какво е Хагис, Нипс & Татис, танцувах кейли, почти се напикавах от щастие, когато осъзнавах, че съм на път да създам ново приятелство, почти се напикавах от притеснение, когато още не знаех, че съм на път да създам ново приятелство, но бях заобиколена от непознати, изпивах чай, равен на количеството уиски в шотландска изба, разбрах какво е Нетфликс, платих за концертни билети, които така и не получих, защото беше измама, играх на криеница, без някой да ме търси, търсих и, за мое най-голямо щастие, осъзнах, че нищо не се крие от мен. Да се върнем: коя е думата, която да обхване всичко това?
Цяла. Да, да, търсим себе си. Да, да, объркани тийнейджъри. Да, да, път към самите нас. Ясно. Съжалявам, но с ускоряване на метаболизма ми в чужбина също станах и по-цинична и саркастична (всъщност не съжалявам). Всички преминаваме през себеоткриване, макар че не знам къде толкова сме си губили главите постпартум. Нищо не те кара да си изкараш главата от дупката, която си си издълбал, и да абсорбираш въздуха около себе си повече от регенериране на ръждясали корени в нова почва.
Първата публикация в този блог разказваше за преместването ми в Глазгоу и за това как осъзнах, че хората ти изграждат дома независимо от мястото. Не, това изобщо не е последната публикация - нейното време не е дошло още. Ала знам, че след няколко месеца мястото, което ме вдъхнови да дам начало на блога, ще продължи да съществува в цялото си физическо великолепие от червени и жълти пясъчни камъни в сградите, приказни улички и нерешителни небеса, но най-ярките ми спомени с него ще останат в миналото. Първа седмица долу. И изведнъж, стоейки до Ринго - Октоподското укулеле, си давам сметка, че за първи път Коледа ми се струва плашещо близо.
Май е време за заключение, Глазгоу. Нека сме добри един към друг за още една година.
Comentários