Имало едно време семейство лунатици. То се състояло от четирима идеално издялкани ненормалници, деца на позитивната мисъл, непукизма и параноята три в едно кълбо. Пред другите родителите и децата изглеждали като напълно стандартен комплект човеци, обвязани едни с други от типична кръвна група 0+ и подялба на едни и същи баня и тоалетна сутрин. Но семейството искало да докаже, че болтовете там горе нещо се халтавели, та започнало да колекционира нови семейни придобивки. Семейни придобивки с малко повече косми, отколкото биха могли да се обръснат пред огледалото сутрин.
Ще ви разкажа историята за това как брат ми и аз не почувствахме детството в абсолютно всеки аспект, защото баща ни постоянно мъкнеше нещо животинско вкъщи, та ние нямахме възможност да си доведем улично коте, ЗАЩОТО МОЖЕ БИ ВЕЧЕ Е ИМАЛО ДВЕ.
Нека започна от началото. Спомените от 97-ма до началото на новия век са ми малко мътни, защото не знаех аз какво животно съм, камо ли да следя дали третото нещо освен двамата души, които ми се пулят насреща, е баба ми, или е котка. По думи на нашите сме започнали скромно – костенурка. Както знаете, костенурките са земноводни създания, та с костенурката малко си играхме на „Тука има, тука няма“, когато тя решеше да изчезне под водата. Обаче по едно време костенурката взе да отказва водните си навици и предпочиташе да бъде на суха диета върху камъка си, където изсъхна и умря. Не съм сигурна дали това се е случило, но за добруването на ненормалността в семейството ни нека кажем, че е било така.
Забравих да отбележа, че количеството на животните у нас не е толкова от значение, колкото е важен фактът, че всяко от тях идва със своята психически извън строя история.
След костенурката е и първият ми спомен за домашен любимец. Пешо имаше рунтава опашка и ходеше напред-назад повече от нормален любимец в градски, апартаментски условия, защото беше катерица, да ѝ се не види на оригиналността ни. Да кажем, че както голяма част от животинките ни, така и Пешо беше докаран от ветеринарната клиника и беше върнат там след малък престой у нас, за да бъде продължено лечението му.
Пешо беше заместен от едно нещо, което нашите докараха от болницата по акушерство и гинекология. То беше доста масивно за възрастта си и се състоеше повече от мастна обвивка, отколкото от космарлак. Казваше се Делян, още се казва Делян, има си собствено легло срещу моето и е най-дълго задържалото се животно вече 18 години.
Горе-долу по същото време като Делян се появи и Марта. Дотук с оригиналността – Марта носеше това име, защото беше родена през март. Тя беше миризлив заек, който хрупаше моркови, марули и детски пръстчета. Тя беше на Земята около три години, след което беше изпратена със совалка в Космоса. Не бе – разболя се милата от пневмония и ни напусна... духом. Държахме я във фризера около половин година, преди да дойде пролетта и да я погребем. Вие решете дали искате да сте прочели последното, или да го заличите от съзнанието си завинаги.
Нора беше първата ни котка. След нея доста дълго време не прибегнахме до семейство Коткови, защото тя страдаше от шизофрения, параноя и чиста злоба. Отчасти предполагам, че това беше така, защото брат ми, който изговаряше името ѝ „Льоли“, докато наквасваше лигавника си с детска слюнка, я мъкнеше през врата, подмишниците и за лапите като прани гащи. Отчасти и аз имам вина, защото аз така разнасях брат си, та той от кого да вземе пример. Льолито си беше издълбала дупка в гърба на дивана ни и се криеше там в светлите часове на денонощието, а през нощта заставаше до главите ни и налудничаво ни наблюдаваше, докато спяхме. Работата Стивън Кинг завърши с това как Нора надра горното полукълбо от главата на Делян и хвана дивото.
Не знам по кое време след побърканото Льоли се престрашихме да запълним къщата отново. Решихме да я караме по-полека и да минем на хвърчащи и прехвърчащи. Казвам прехвърчащи, защото веднъж ми възложиха да се грижа за няколко часа за гълъб с ранено крило, та той малко куцо летеше. Куцо-куцо не знам, ама как стана така, че му се дохвърча точно във времето, когато бях сама с него. Гонитбата беше уморителна и щом гълъбът оздравя, се разделихме по живо по здраво пред блока.
В духа на прабългарските традиции нямаше как да кръстим черната си врана по друг начин освен Пагане. Имаше начин просто да нямаме врана, но кой ти ги мисли такива скучни идеи. Пагане може и да не беше прабългарска самодива в премяна, но беше абсолютно библейски грешна чревоугодница. Ненаситният ѝ глад беше тематично и подобаващо наказан. Не знам по какви причини, може би ремонт, я дадохме на семеен приятел, който я даде на свой приятел, който имал двор... и немска овчарка. Пагане винаги си беше опърничава, както Тангра ѝ повеляваше, та веднъж тръгнала да се перчи пред овчарката, която на свой ред ѝ отхапала главата.
С Пагане си замина и източна Европа. Докато на запада се размахваха разни пръчки, в нашия дом пристигна малка сова. Не носеше никакво писмо, никакви вести, нищо. Замислих се, простих ѝ и я кръстих Хари. Нищо чудно, че не ме приеха в „Хогуортс“ – на някого не му достигна акъла да кръсти совата Хедуиг. И с Хари се разделихме заради ремонт. Надявам се да не ми е станало навик, че когато се прави ремонт, животните си заминават. Не за друго, ами да не взема един ден да си зарежа децата при семейни приятели, когато правя битов ремонт, та взела съм ги и забравила.
След ремонтите сметнахме за добре да сменим метода на придвижване на домашните си любимци, защото тези птици много ги сменяхме с реставрациите на дома. Спряхме се на нещо, което щеше да ни закотви още повече да не се местим в ново жилище – рибка. РибкИ. Рибки в ТРИ АКВАРИУМА. Да, когато нашето семейство прави нещо, то го прави в необичайни количества. В единия аквариум може и да имаше само две златоперки, но другият пък си беше 60-инчов телевизор, по който даваха само скучни програми за дискуси и сладководни рапани.
Един-единствен път имаше забавна програма, но тати бързо я смени. Тя беше за хищните риби. Някой в зоомагазина беше пропуснал да спомене на баща ми колко точно хищна е рибата, която той смяташе да купи. До 5 секунди, след като я пуснахме в аквариума, рибата беше изяла 4 от малките скучни рибки. За такова хищничество е ставало въпрос. Дистанционното обаче не работеше и тати половин час се опитваше да смени програмата за хищната риба, като я гонеше из аквариума с кепче. Когато той възтържествува и спаси останалата част от живите ресурси за предаването, добавихме още един аквариум към останалите три. С други думи – хищната риба заживя в отшелничество в буркан.
С толкова премеждия в миналото нашите най-накрая осъзнаха истината, че кучето е компромисна опция между лудост и уравновесеност в семейството. И така на деветия ми рожден ден се появи Тита. Кучето, което е качвало Вихрен, което се е къпало в Райското пръскало, което е бродило из пътеките на Крушунските водопади и което би скочило в Харамийската пещера без спасително въже, за да даде живота си за семейството. Въпреки че към днешна дата Тита е почти на 13 години, сляпа, вдетенена и от всички най-малко се респектира от мен, тя завинаги ще бъде първата ми кучешка любов. Разнежих се. Нататък.
Няколко години вече бяха изминали от смахнатото Льоли, та беше време да се върнем към котките. Шакира беше хамава със своите прищевки, та нито тя ни хареса, нито ние се стоплихме към нея. Два месеца прекара в обиране на прахоляк под спалнята, като от време на време излизаше, за да задоволи физиологичните си нужди. Веднъж сложи мартеница и замина да търси къде щъркелите си намират щастието. Всичко добро ѝ желая.
Има-няма една година и тати се прибра вкъщи с монголски джербил... който всъщност беше купил в Добрич. Това беше първият от четири броя гризачи на брат ми. Той го кръсти на паячето Ици-Пици, а този факт до ден-днешен ми ръчка парадоксалните нерви, защото брат ми има фобия от паяци. Ици-Пици беше една добра душица, която имаше свободата да излиза от клетката си и да се разхожда по масата. Най-запомнящият се момент от тези вечери беше, когато Ици-Пици се изтърси в чаша светло пиво. А да – освен това не знаехме, че е бременна, та нали знаете, че женските гризачи... ами... изяждат малките си, ако няма мъжки, за да ги пази. Преминаваме нататък.
Някъде между всички космати се сдобихме и с розова жаба. Правилно ме разбрахте – беше малка и розова и живееше в цилиндричен аквариум с отворен таван. По едно време Кикера изчезна. Беше намерена няколко седмици по-късно, изсъхнала под шкафа, върху който стоеше домът ѝ.
Това беше лирическо отклонение, защото след Ици-Пици логично следва Ици-Пици 2. Така и не разбрахме Ици-Пици 2 хамстер ли беше, или прахосмукачка, но едно знаехме със сигурност – Тита и Ици-Пици 2 се разбираха идеално. Може би Тита никога не се възстанови след смъртта му.
Последният член на Хвърковатата чета (засега) е Бербо. Прелетя от Канарските острови (всъщност от съседния квартал). Това птиче има способността да се превръща в риба балон, докато спи, да свири до крещене, без да му се късат гласните струни, да вдига аларма през девет улици в десета, да живее в примирение със своята епилепсия и да стряска с нея всички ни. Оранжевото ни пиле обича живота и го доказва, като надвишава очакванията за неговата продължителност.
Единствената от две котки, която се е задържала, се казва Макс, Максимилиан, Максимус. Като цяло има толкова имена, на колкото гласа пее през нощта в момента, в който легнем да спим и в апартамента настане тишина. Макс мрази всичко и всички; мрази факта, че дели една купичка с вода с още трима четирикраки; мрази някой да върви пред него, зад него, в радиус от 10 метра около него или като цяло мрази някой да върви. Ако можеше, щеше да натръшка с мор всичко живо. Иначе е мека душица.
Когато брат ми взе с умиление да си спомня за гризачите си, с майка ми решихме да му вземем още един хамстер. Е, бяха два, защото бяха близнаци и не ни даде сърце да ги разделим. Оригиналността изгърмя с техните имена – Хари Потър и Джеки Чан. Двамата бяха олицетворение на близнаците Уизли. Клетката им се намираше в детската ни стая и те смятаха за необходимо да я обръщат на 90 градуса. Това реално се е случвало, защото един от двамата (не помня кой) имаше за хоби да обвива решетките с лапички и да тресе вратичката. Накрая успя и да ги издърпа достатъчно, за да бяга от затвора си. От време на време го намирахме под хладилници и шкафове.
Аз обичах да вадя двамата хулигани от клетката, за да им давам свобода, което ми действие ми излезе през носа, защото в един злочестив ден изтървах Хари Потър в аквариума. Интересен факт е, че той заплува за около 3 секунди, преди аз да го измъкна, паникьосана. Последва обилно сушене със сешоар и медицинско наблюдение.
Двамата братя умряха от затлъстяване и тумори. Джеки Чан беше спрял да излиза от къщичката си, а Хари Потър се заклещваше в тунела. Джеки Чан умря едва седмица след Хари Потър, защото не можеше да живее без брат си.
Не помня кога, не помня и защо, но някъде по времето, когато Бритни Спиърс пощуря и си обръсна главата, защото Риана постепенно я изместваше, се лишихме от скъпото удоволствие да имаме три аквариума. А и на баща ми май му писна да изсмуква мръсната вода с маркуч и да я филтрира. Та сега имаме един значително по-малък аквариум, който прилича на чашата за вино на Голиат. От около година в него се плъзга и слузи сам-самичък охлювът ни Оскар, но през годините с него са живели риби бета от номер 1 до номер 6, все с името Титаник. Лео и Кейт ряпа да ядат, защото ние снимахме Титаник 1, Титаник 2, Титаник 3... Първия Титаник държахме във фризера и погребахме с почести. За останалите ни мързеше и затова те си заминаваха към планета Бета по варненския канал.
Тъй като Макс се оказа един търпим котарак, надскочихме себе си и се снабдихме с втора котка, в случай че Макс решеше да мре. Е, след като му натресохме Мориц, на Макс наистина му се доумря, поради което два пъти скача от терасата ни на четвъртия етаж. Всъщност падаше, защото е дебел и тромав и защото обича да гони пеперудки в тъмното. Вярно е, че котките имат девет живота явно, но сега прозорците са със специални механизми, които предотвратяват парашутни скокове без парашут.
Мориц беше на косъм да хване шапка на тояга, тъй като инстинктът му да гризе кабели беше по-силен от обаятелния му чар, а търпението на баща ми изтъняваше. Въпреки всичко той успя да се вразуми, порасна и сега е първи другар за следобедния сън на тати. Той също летя веднъж през балкона, но през балкона със западно изложение, защото обича залези, както аз ги обичам.
И после беше той... Неочакван, нежелан, изненадата на хилядолетието. Когато клиентка на баща ми му се обади и каза, че ще ни подари кученце, ние само се изсмяхме и си казахме: „Представете си как ще ни изгледат бабите, ако разберат, че ще имаме още един любимец“. Нито за момент не си помислихме, че след месец нашите ще се приберат с пале, голямо колкото кенче Кока-Кола. Малката гъба днес е позната на мнозина под името Трюфел, но тъй като той е шпионин на американските ЦРУ служби, си служи с няколко прякора – Цикъл, Кабаджур[1], Истерикс и Пуканка. Може би привидният му липсващ акъл също е маскировка.
Мога да не изляза от манастир цял живот и пак няма да изпиша всичко за Трюфел. Затова само ще кажа, че въпреки неприятната си миризма на моменти това кученце е един от най-големите дарове на природата.
За всички тези години обаче присъствието на един гризач беше истински значимо. Когато съселът Сесил влезе вкъщи, никой не очакваше, че той ще оцелее повече от седмица. Но Сеси се приспособи към нашето домочадие и всичко двукрако и четирикрако се влюби в него. Той беше пазачът на бенджамина, компанията на тати, докато той си пиеше бирата, и моят партньор за романтична вечеря от пиперка и сирене. Сеси почина, след като живя с нас една година. Почина в шепата ми, докато му пеех Елвис Пресли. До ден-днешен се надявам да не е било заради мен.
Преди да завърша, бих искала почетно да спомена още двама „посетители“. Баща ми го сърбят ръцете да разнообразява вечерите на семейството, поради което една вечер отиде да купи семки за филм и се прибра с още една котка. Сузана била тръгнала по петите му, но родителското тяло беше разумно. Трета котка и бабите ни щяха да опърлят родословните дървета там, където са нашите имена. Затова Сузана завъртя дупе пред Макс и Мориц и си замина при другите мъжкари в квартала.
Последният влез-излез беше същество, което ме накара да се размечтая за къща с размерите на Бъкингамския дворец и двор, колкото остров Мадагаскар, за да може това ангелче да има да тича на воля. Тимон без Пумба беше бебе сърничка, което беше отделено от майка си и предадено на баща ми да се грижи за него, докато му намерят резерват. Прекарах нощта в хола, за да стоя до него и да пазя да не го напусне наплашения му дух. И така на следващата сутрин Тимон замина без своята Пумба на безопасно за вида си място. Сигурна съм, че дълбоко в себе си Трюфел все още страда, когато не мисли за това какво има между краката си и как повече да покаже алфа мъжкарството си.
Моля, чувствайте се свободни да задавате въпроси относно отглеждането на велоцираптори и изхранването на други праисторически създания. Нищо чудно след месец-два и за тях да имаме съвети.
[1] По името на голямата кабагайда и малката джурагайда или: Голямо сърце, малко тяло.
Once upon a time, there was a family of lunatics. It consisted of four perfectly moulded freaks, children of positive thought, nonchalance and paranoia all in one bundle. In the eyes of others, both the parents and the children seemed like they were a standard starter kit of humans related to one another by a typical 0+ blood type and the need to share the same toilet and bathroom every morning. But the family wanted to prove that the hardware up there was not completely tightened. This is why the family began to acquire more members. Family members with a bit more hairs than one can shave in front of the mirror in the morning.
I will tell you the story of how my brother and I could not experience every aspect of childhood to the fullest as our father would always drag along something animalistic. Therefore, we could never bring a stray cat home, MAYBE BECAUSE THERE WERE ALREADY TWO OTHER CATS THERE.
Let us start from the beginning. My memories from 97’ until the beginning of the new century are slightly cloudy because, at the time, I didn’t know what animal kind I pertained to, let alone identify whether the third creature next to my parents was my grandmother or a cat. According to my parents, we were humble at first – a single turtle. As you know, turtles are amphibians, so our turtle and we played a game of “Peekaboo,” whenever she opted for disappearing in the water. Unfortunately, after some time our turtle gave up her aquatic habits and preferred the dry diet of her stone, where she mummified herself and died. I am not entirely sure if this has actually happened but let’s say that it has for the sake of the insanity in our family.
I forgot to mention that the quantity of animals in our house is not as significant as the fact that each of them came with their psychologically deviant story.
After the turtle, I can recall my first memory of a pet. Pesho had a hairy tail and ran back and forth more than a normal pet in civil conditions because Pesho was a squirrel, damn our originality. It is safe to say that Pesho came from the vet clinic and returned there after a short stay with us to continue his recovery, just like some of the anonymous pets we have had. Or at least that's what my parents said.
Pesho was replaced by a thing that my parents brought from the human hospital. It was quite big for its age and it had more body mass than hairs. His name was and still is Delyan, he has his own bed across from mine and, for 18 years now, he is the longest-lasting animal I have had.
Around the same time as Delyan’s arrival, Martha appeared. And this is where our originality shrinks – Martha was unsurprisingly named after the month of March. She was a smelly rabbit that chewed on carrots, lettuce and children’s fingers. She was on Earth for about three years after which she was sent to Outer Space in a space shuttle. No, I mean, she developed pneumonia and left us… in spirit. Her body was kept in the freezer during the next six months. We buried her, once Spring bloomed. You can decide whether you would prefer to unread the last two sentences.
Nora was our first cat. Due to her schizophrenia, paranoia and pure evil nature, our family did not reach out to the Cat family for quite a while. I guess that this is partially because my brother, who pronounced her name “Lyoli” while soaking his bib in saliva, would hold and lift her from under the chin, the arms or by the tail as if she was a ragdoll. I believe that partially it is my fault as well because I did the same to him, so it might have been difficult for him to use a more well-mannered example. Lyoli had dug herself a hole at the back of our sofa and she would hide there during the light hours of the day. At night, she would stand next to our heads and she would keep watch upon us with her crazily enlarged eyes while we were sleeping. The Stephen King plot ended with Nora scratching the entire upper hemisphere of my brother's head, after which she disappeared into the wild.
I don’t know exactly when we acquired the courage to fill the pet emptiness at home after the deranged Lyoli. We decided to take it slowly so we went for flying and kinda flying species. I say kinda flying because my dad assigned me to take care of a pigeon with an injured wing. I don’t know how it happened but, lame or not, the pigeon recovered its flying abilities right when I was left alone with him. The chase was exhausting, and once his health had improved, we went our separate ways with no hard feelings. Well, he went his way; I just stayed at home.
Considering ancient Bulgarian traditions, there was no way we could name our crow anything other than Pagané. Well, there was a way to not have a crow at all but nobody comes up with such boring ideas. Pagané might not have been a pagan goddess, but she sure was a gluttonous biblical sinner. She was, therefore, appropriately punished for her avid hunger. For reasons unknown - maybe house repairs - we gave her to a family friend, who forwarded her to his friend, who had a house with a backyard… and a German shepherd. As the ancient Bulgarian god Tangra decreed, Pagané had always been a shrew. Once, she was showing off too much and the German shepherd bit her head off.
As Pagané left our house, so did Eastern Europe. While in the West some people were waving their magic wands at each other, a little owl came by. No letter, no news, nothing. I named him Harry. No wonder why they did not accept me at Hogwarts – somebody didn’t think hard enough to name the owl Hedwig. Harry and our family had to say goodbye after a few months, and the reason this time surely was house repairs. I hope I have not made a habit out of this. I am afraid that one day I will leave my kids with some family friends due to redecorations and I will forget about them. ANYWAYS…
After all the repairs we conveniently decided to diversify the modes of transportation of our pets. We wanted to stop jumping from one bird to another. We collectively chose a species that would hold us in one location even more – fish. Fish in plural. Fish in THREE FISH TANKS. Yes, when our family comes up with an idea to do something, it executes it in an extraordinarily big scale. There might have been only two golden fishies in one of the tanks, but the other tank was a 60’’ TV, which broadcasted only boring programs about discus fish and freshwater snails.
It transmitted an entertaining program just once, but dad wanted to change it quickly. It was a show about predator fish. Somebody at the pet shop had forgotten to mention to my father exactly how ravenous the fish that he had been planning on buying was. In the first five seconds that the fish spent in the fish tank, it ate 4 little, boring fishies. This is how ravenous the predator was. The remote control, however, was not working, and in the next half an hour, my father was trying to change the Predator Fish show, chasing the THING with a hand fishnet. Once he declared victory by grabbing the fish and saving the rest of the living resources for the TV program, we added yet another fish tank to the existing three. In other words – the ravenous fish lived in exile in a jar.
After so many obstacles, my parents finally realized that the truth lay with a compromising option – the dog, a perfect balance between madness and sanity in the family. And so, Tita came into our family on my 9th birthday. The dog that has climbed the second highest peak in Bulgaria; that has bathed under the highest waterfall on the Balkans; that has walked up and down numerous mountain routes, and that would jump into the abyss of a cave without a rope to save her family. Although nowadays Tita is almost 13 years old, blind, childish at times, and although she has the least respect for me, she will forever and always be my first canine love. This got emotional. We continue.
A few years had passed from the time we had had the weird "Lyoli," and so it was about time that we returned to the cat department. Shakira, Shakira was also quite bizarre, equipped with her own oddities. She didn’t like us, neither did we ever foster warm feelings towards her. She spent two months wiping the dust under my parents’ bed, leaving that safe space from time to time only to satisfy her physiological needs. Once, she tied a martenitsa around her wrist and left to seek happiness where the storks managed to find it. I wish her all the best.
In more or less than a year, dad came home with a Mongolian gerbil (which he actually bought here in Bulgaria). That was one of the four rodents my brother has had up until now. He named it Itsy-Bitsy after the little spider. This fact still bothers my paradoxical nerves because my brother has always been struggling with his arachnophobia. Itsy-Bitsy was one kind soul that revelled in the freedom of coming out of her cage for an evening stroll. One of the most memorable moments from those nights was when Itsy-Bitsy fell into a glass of pale ale. Oh, yes, one more thing – little did we know that our gerbil was pregnant. And you know how female rodents… well… they eat their little ones if there is not a male nearby to protect them. AND SO we move forward.
Somewhere in-between all the hairy stuff we obtained a pink frog. Yes, you got it right – it was small and pink and it lived in a cylindrical tank that lacked a roof. Kikera disappeared at some point. She was found a few weeks later, all dried up under the drawer on top of which her home stood.
That was just our little lyrical deviation because, logically, after Itsy-Bitsy follows Itsy-Bitsy 2, of course. We never knew if Itsy-Bitsy 2 was a hamster or a vacuum cleaner, but we knew one thing for sure – Tita and Itsy-Bitsy 2 got along perfectly well. Maybe Tita never recovered completely after his death.
The last member of the Flying Lot (for now) is Berbo. He flew all the way from the Canary Islands (actually he flew all the way from the neighbourhood next to ours). That birdy is capable of 1) turning into a balloon fish when he is sleeping; 2) whistling to the point of screaming without losing the strength of his vocal cords; 3) serving as the alarm clock of a dozen streets; 4) living in peace with his epilepsy, although the symptoms scary the angels out of us. Our orange chicken loves being alive and he proves it by exceeding a canary bird's life expectancy.
The only one of two cats that stuck around is Max, Maximillian, Maximus. All in all, he has as many names as the number of voices he uses to sing at night, right at the moment when we all fall asleep and the apartment remains silent. Max hates everything and everybody; he hates the fact that he has to share the same bowl of water with three other four-legged; he hates it when somebody is walking in front of him, behind him and around him in a radius of 10 meters; he just hates it when somebody is walking. Period. If he could, he would exterminate everybody. Otherwise, he is a soft soul.
When my brother became sentimental for his rodents, my mother and I decided to get him yet another hamster. Well, there was two of them because they were twins and we could not separate them. Our originality exploded with their names – Harry Potter and Jackie Chan. The two of them were an epitome of the Weasley twins. Their cage was located in our bedroom and they thought it necessary to turn it over. This actually happened because one of them (I don’t remember who exactly) found sheer sadistic joy in wrapping his little paws around the bars of the cage and shaking the door. In the end, he managed to pull the bars apart just enough so that he could escape his prison. We would find him under the sofa or the fridge from time to time.
My favourite thing was to take the two hooligans out of the cage in order to grant them some freedom. However, this action of mine repaid solidly, for one ill-fated day I dropped Harry Potter in the fish tank. It is interesting that he managed to swim for about 3 seconds before my terrified self retrieved him from the water. What followed was a fur-drying process with a hairdryer and an extensive medical observation.
The two brothers became victims of obesity and tumours. Jackie Chan stopped coming out of his little house and Harry Potter would always get stuck in his tunnel. Jackie Chan died only a week after Harry Potter because he could not bear living without his twin brother.
I don’t remember when, I don’t remember how, but around the time when Britney Spears went crazy and shaved her head, we deprived ourselves of the luxurious pleasure of owning three fish tanks. I think my father was also done sucking dirty, fish-poo-filled water with a hose. Now we have one significantly smaller fish tank which resembles Goliath’s wine glass. For about a year now, the fish tank consists of a lonely, slimy snail called Oscar. However, through the years, he lived with Beta fish No. 1 to No. 6, all famous under the name Titanic. After his perishing, we kept Titanic 1 in a freezer, and then we buried him with all due respect. However, we didn’t have as much patience and will with the other ones, so they set on a journey to planet Beta through the Varna canals.
Since Max was one relatively bearable cat, we exceeded ourselves yet again and acquired a second cat, in case Max decided to die. After we brought Moritz home, the thought of dying indeed appealed to Max, which is the reason why he jumped from our balcony on the fourth floor. He actually fell because he is fat and clumsy, and because he loves chasing butterflies in the dark. It is obviously true that cats have nine lives, but we still prefer to seal our windows in a way that they would prevent parachute jumps without the parachute.
Moritz was terribly close to being kicked out of the house for his bite-the-cable instincts were more powerful than his unstoppable charm. At the same time, my father’s patience was becoming thinner. In spite of all of this, he grew up and now he is my dad’s best nap pal. He also flew through the balcony once. He used the West balcony because he likes the sunsets just like I do.
And then it was him… Unexpected, unwanted, the surprise of the millennium. When a client of my father’s called to tell him that she would give us a puppy as a gift, we simply laughed and told ourselves: “Can you imagine the faces of the grannies when they find out that there is a possibility of us having yet another pet?” Not even for a moment did we think that, in a month, mom and dad would come back home with a can-sized puppy. Today the little mushroom is known as Truffle, but since he is a CIA spy he uses several other nicknames – Menstrual Period, Kabadjur (named after the two types of Bulgarian bagpipes), Hysterix and Popcorn. It is possible that his missing brains are actually a camouflaging device as well.
I could not leave a monastery cell for years on end and I would still not be able to write everything there is to write about Truffle. This is why I will only say that, in spite of his unpleasant odour at times, he is one of nature’s greatest gifts.
For all these years, the presence of one particular rodent has been extremely significant. When the dormouse Cecil came into our home, nobody believed that he would survive more than a week. But Cecil adapted to our lot and every two-legged and four-legged thing fell in love with him. He was the Guardian of the Ficus benjamina, dad’s company when he was drinking his beer and my partner during a romantic dinner of peppers and cheese. Cecil died after a year with us. He died in my palm as I was singing Elvis Presley to him. To this day, I hope it was not my fault that he died.
Before I finish, I would like to respectfully mention two other “visitors” of ours. My father’s hands are always itching to bring a fresh note to our family nights, which is why one time he went out to buy sunflower seeds and he came back with another cat. He claimed that Susanna had followed him home from the shop. However, the parental body had some remaining sanity in its mind. A third cat would have meant that our grandmothers were going to burn the family trees at the spots where our names were written. This is why Susanna turned her bum at Max and Moritz and left to congregate with the other males in the neighbourhood.
The last enter-leave was a creature that made me dream of a house with the size of the Buckingham palace and a backyard as big as Madagascar island so that this angel could run and jump freely. Timon without Pumba was a baby doe, separated from his mother and given to my father who could take care of him until they found him a safe place. I spent the night in the living room to keep the baby company and to protect his young spirit so that it would not leave him. And so, on the next day, Timon left without his Pumba for the safe shelter. I am pretty sure that, deep down, Truffle is still suffering whenever he is not thinking about the thing he has between his legs and whenever he is not coming up with plans to impress with his Alfa masculinity.
Please, feel free to ask any questions in regards to raising velociraptors and other prehistoric creatures. I wouldn’t be surprised if in a couple of months we find ourselves entitled to give such advice.
Comments