By the title someone could judge that you are about to read one of those tragic love stories in the Wild West: an affair of a young shepherdess who falls in and out of love with a Billy The Kid-type drunk outlaw who steals sheep before abducting her to bribe her rich father (yeah, I know, why would she be a shepherdess if her father is rich, but you never know - maybe she enjoys the boiling sun and the steppe). He throws her on top of his horse and they chase the horizon and fall in love - it is good that the horizon is not parallel to the falling-in-love process cause you know they will never reach the horizon.
Too sad in the end the shepherdess dies when she takes the bullet for the Tom Waits in question. However, Tom Waits is a musician and this is not the Wild West.
This story was inspired by another love story that I lived with in an hour-and-a-half-long film that was itself inspired by the true story of Tami and Richard. The film is "Adrift" and this IS NOT a review of the film - I don't like writing reviews of films because: firstly, I try to escape from the claws of other critics; secondly, I am always scared (fallaciously scared) that my opinion is never exquisite or elaborate, or argumentative enough; and thirdly, because I prefer telling the person about the emotions I have felt during the film so that they can see "the light in my eyes", "the trembling of my fingers" and "the saliva drooling from my mouth" when I am talking about something that has moved me.
About the film I can only say that it was based on a true story more than expected. It just means that it was so raw, intense, despondent and warm at times that I was pretty sure the Sam Claflin inside of me had died (screenwriters should stop killing this wonderful human. I mean, c'mon: The Hunger Games? Their Finest? Me Before You?). But that's all I am going to say about the film.
There is a second love story here. And this is where Tom Waits appears. The love story is between me and Picture In A Frame - the song at the end of the film. Now, I know I write a lot about music in spite of the fact that my guitar skills are underdeveloped and that my singing equals a mediocre backing vocalist at a campfire soirée. I don't have an excuse and I am not planning on coming up with one. Music is my dealer and provides me with the drug that the human race is so addicted to: spacing out.
After a tiny imaginative Tom Waits performed a military crawl up on my face and pulled the trigger of the crying source, it felt like I had to write about this song. It first took my breath away, but then it decided that it had to push it back down my lungs with a toilet brush. You know what I mean? It pushed and pushed until my soul was clogged with so much tear-jerking, heart-wrenching, gut-squeezing, cheek-wetting, eye-popping, knee-shaking, skin-goosebumping water that I had to cough it out on a piece of... screen paper while listening to Picture In A Frame for the thousandth time on the speakers and then having to listen to my neighbors saying: "We don't mind you listening to music loudly. But please, do change the song from time to time." No, they didn't say that, but I guess that the fact they didn't say anything at all means they have a positive attitude towards the piano man with the cigarette eternally stuck between his teeth. With lyrics as simple as the view of a horizon above peaceful waters Picture In A Frame put the plot in a frame: it gave the tragic plot-twist that almost cost me a heart attack a grounding reality in which hallucinations were erased for the sake of survival and in which the subject of these exact hallucinations - a living love - was the drive that kept you above the surface.
Call me a selfish brat but I wish I could put this song in a frame and keep it in my heart, mind, liver, kidney 1 and kidney 2 forever.
Ако някой подхване размишленията от заглавието нататък, би решил, че е на път да прочете една от онези трагични любовни истории на Дивия Запад: аферата на млада овчарка, която едновременно се влюбва в и недолюбва подобен на Били Хлапето пиян престъпник, отвлякъл овцете ѝ, а след това и самата нея, за да подкупва богатия ѝ баща (да, знам, знам: защо би била овчарка, ако има богат баща? Но никога не знаеш - може би ѝ харесва изцъкленото слънце и пустата степ). Той я мята на коня си и двамата потеглят към хоризонта, което неизбежно води до влюбване. За щастие, хоризонтът не е успореден на процеса на влюбване, защото всички сме наясно, че хоризонтът никога не се достига. За съжаление... накрая младата овчарка умира, поела куршума, предназначен за въпросния Том. Както и да е, Том Уейтс е музикант и това не е Дивия Запад. Тази история беше вдъхновена от друга любовна история, с която изживях час и половина по време на филм, от своя страна вдъхновен от истинската история на Тами и Ричард. Филмът се казва "Дрейф" и това НЕ Е рецензия на филма. Не ми е любимо занимание да пиша рецензии на филми, защотот: първо, опитвам се да избягвам ноктите на други критици; второ, винаги се страхувам (погрешно), че мнението ми никога не би било достатъчно изтънчено, изградено, аргументирано; и трето, защото предпочитам лице в лице да предам на човека, с когото говоря, емоциите, изпитани от самата мен по време на филма, за да може той да "види светлината в очите ми", "треперенето на пръстите ми" и "слюнката, проточила се от ъгълчето на устата", когато описвам нещо, чието присъствие на този свят ми е повлияло. Относно филма мога да кажа само, че беше базиран на истински случай повече, отколкото очаквах. Историята беше толкова сурова, необработена, естествена, обезсърчителна, жива и сърдечна на моменти, че бях сигурна в смъртта на онзи Сам Клафлин вътре в мен (сериозно, сценаристите трябва да спрат да убиват този прекрасен човек: "Игрите на глада"? "Техният звезден час"? "Аз преди теб"?). Но това е всичко, което искам да кажа за филма. Има друга любовна история, в която вече се появява Том Уейтс. Тя се разиграва между мен и Picture In A Frame - песента в края на филма. Ясно ми е, че пиша доста за музика като за човек, чиито умения с китарата са треторазрядни, а пеенето е като на посредствен беквокал на лагерно соаре. Нямам извинение за това и не смятам да давам такова. Музиката ми е дилър за наркотика, към който цялата човешка раса е пристрастена: да се отнесеш и разсееш. След като въображаем миниатюрен Том Уейтс полази нагоре по бузата ми като войник и дръпна спусъка на слъзния кладенец, се почувствах като да трябва да пиша за тази песен. Първо отне въздуха ми, след което реши, че трябва да го върне надолу към дробовете ми с четка за тоалетна. Разбираш ли какво имам предвид? Натискаше и натискаше, докато душата ми не се напълни с толкова много предизвикваща рев, разкъсваща сърцето, стискаща вътрешностите, мокреща бузите, пукаща очите, разклащаща коленете, смразяваща кожата вода, че трябваше да я изкашлям на лист... екран, слушайки Picture In A Frame за хиляден път само за да слушам после съседите си да казват: "Нямаме нищо против да слушаш музика силно, но, моля те, поне от време на време сменяй песента". Не, всъщност те не казаха това. Но фактът, че не казаха нищо, поне може би означава, че хранеха топли чувства към човека зад пианото с цигара, вечно затисната между зъбите. С текст толкова простичък, колкото и картината на хоризонта над спокойни води, Picture In A Frame постави сюжета в рамка: даде на трагичната развръзка, която почти стана причина за инфаркт на младото ми тяло, една земна реалност, в името на оцеляването лишена от обнадеждаващи халюцинации, където предметът именно на тези същите халюцинации - живата обич - е двигателят, който те държи на повърхността. Наречи ме егоист, но си мечтая да можех да поставя тази песен в рамка и да я държа до сърцето си, черния си дроб, бъбрек 1 и бъбрек 2 завинаги.
https://www.youtube.com/watch?v=RO-MpoBL7CA
Comentarios