So I’ve been thinking lately… in the past 22 and a half and some more years, or at least ever since I learned the glorious practice of self-criticism...how to be my very own, personalized, decorative, pocket-size best friend. Yeah, of course, we hang out, I take her to the playground where we poke other children in the eyes, we both love food and we are ⅓-to-semi-lactose-intolerant. That’s why, you see, I truly bond with myself when gastritis hits hard and the almighty body needs to rest for the time being of a full moon cycle with a bottle filled with water at a consistent temperature of 70 degrees Celsius and such a pain that all self-reflective thoughts can be left to swipe the floor somewhere else, in a far-off land or another planet, where your biscuits preserve the special shape while baking. Because we all need some time away from our thoughts, while people have been widely preaching the virtues of being left alone with one’s thoughts. Otherwise, in a situation when the stomach is in full capability to digest stones, there is too much space to think and too much time to waver over the chance of… well, loving yourself. Because, unfortunately, statistics show that loving oneself appears to be left to chance - a Russian roulette where the lucky one will get shot by cupid’s single bullet charged with some of that potion of self-compassion.
Truth is, actually, the chance of loving yourself is always present and you should definitely embrace it, unless you have destroyed an entire living race or civilisation, for example. Maybe your right to love yourself slightly decreases when such circumstances and personal actions are present. But, oh, damn, Sherlock, it ain’t that easy, right? Well, yes and no, and no and yes, and 2020 AD times around the sun.
To love oneself and to not cringe at the thought that you should live with the being that you are until your body expires is not even a lesson to be learned. It is a “bean job” as we say in Bulgaria (it means that it is elementary-level easy), because it is an instinct of self-preservation that some factors weaken as you start comparing yourself to others who are just as worthy of loving or being loved as you are - not more, not less. The people surrounding you - parents, siblings, friends, lovers, fourth and fifth cousins, teachers, postmen, and local butchers - have seen you at least once in their lives, the local butcher more than the fifth cousin, and their collective love for you should, at least, be equal to the one that you reserve for yourself. Maybe you are not ready to give it all at once and eternally, because you are afraid that the source in you has limited quantities with your name written on them. Maybe you are waiting for others to reassure you that it is okay to laugh at your own jokes, but, essentially, if you don’t laugh at them, then what is the purpose of telling them?
1967 was all about the Summer of Love in San Francisco and lending yourself to other people and the pursuits of peace, happiness, equality, and free tickets to rock concerts. It was considered rebellious to jump off the second floor of your family’s suburban home and run into the night, wearing only boxers that said “All You Need Is Love,” and carrying an unlit joint, spreading the word of sharing, caring and daring. Objectively, parents nowadays might not burst out of joy if you also did that. But, funnily enough, in the 21st century, we activated the Revolution that should have come first - the New Age Revolution of loving oneself, before giving to others.
Now, unpopular opinion time: I personally love myself through loving and connecting with others. Social animals fill the cities and we do need to direct intention and generosity towards those we want to make part of our home. But while it takes from your time, it is more often an effortless endeavour - that of being there for somebody else. But it also makes you overthink things on a grand-scheme-there-is-a-conspiracy-against-me level: did I say the right thing? did I say enough? did I say anything at all or am I deceiving myself that I did? did I sound enthusiastic enough? was my writing tone offensive or lacking signs of subscription to the emotional struggles of that person? did I turn the oven off? am I being annoying? yes, I am being annoying? does two plus two equal four, or are we actually fooled to believe that the word for two is two? yes, two plus two equals four, you dumbass? if I take a shower now, will they think that, last year, when I said that their hand soap smelled nice, I meant that their presence made my skin itch? if I start cutting these carrots now, will it seem like I want to cut their fingers off? does the brand of my deodorant signify that I would rather eat raw onions than go to their wedding?
Yeah, that kind of overthinking beyond electric fences and crocodile ponds.
And when you get yourself caught up in an overthinking net in regards to even the most insignificant actions of yours and the people you love, you drown in self-despise. I know it sounds like I am telling you that the key to loving yourself is to just do what Van Morrison does in his song “Stranded” and be left at the edge of the world, alone, isolated, lacking physical and emotional contact with dem humans to avoid interactions and consecutive overthinking processes. No, man, don’t do that. It is better to have memories with somebody to overthink and then have that same person ask you to not be silly and hug the worries and the sweat away from you, rather than detach the mind from any actions of togetherness just because they might cause said overthinking. We are way too many in this world to feel like we are the only ones, individually, alone, the seats next to us - empty. See the person that you are through loving eyes when you partially define yourself through others. But the right others, the ones that matter, not everybody else. If you are the sun in someone else’s world, you cannot just be an artificial satellite in your own universe.
Yet, the love that one should carry around their neck like a fashionable choker ironically requires a bit more work than feeling good about being able to spread germs on the cheeks of those who are close to you. An aim like this might ask you to be less of a perfectionist and more balanced in the expectations that you project on the hustle and bustle of your everyday life. Just do your laundry often enough, recognize the times when you are right, instead of being negativity-biased and only seeing when you’re wrong, and, suddenly, you will feel like giving yourself a pat on the back. Perfectionism is related to irritable bowel syndrome, which is its primal disadvantage so don’t exclude yourself from this faulty world and you will fart less.
There will be times when you will feel behind in life and every step ahead will be ten turns late. All the parties are over by the time you get there; your barbecue ribs have all been burnt and everybody is hungry, but you cannot keep up; and some days you won’t even be able to distinguish between your face and your… bum, because none will see the light of day. But it is your bum in this absurd vastness of a land and it travels in its own little seat on the subway to build a life, somewhere, anywhere. There are many things wrong with you, but they are all wonderfully and humanly you. If that’s not enough, then add more. And again, you are the sun in your cave.
НАШЕНСКО
Напоследък мисля… напоследък, колко да е напоследък - през последните 22 и половина, и още нещо години или поне откакто открих великолепието на себекритиката… как да бъда своята собствена, персонализирана, декоративна, джобна най-добра приятелка. Е, да, разбира се, прекарваме някакво време заедно - водя я на детската площадка, където бъркаме в очите на другите деца; и двете обичаме храна и имаме ⅓ към наполовина лактозна непоносимост. Затова, ти да видиш, най-близо до себе си се чувствам, когато ме разлашка гастритът и всесилното ми тяло се свие в зависимостта си от бутилка, пълна с вода на постоянна температура от 70 градуса, и такава болка, че всяка самовглъбена мисъл е принудена да бърше подове някъде другаде, в далечна земя или на друга планета, където бисквитите като по чудо си запазват формата по време на печене. Защото всеки един от нас има нужда да се откъсне от мислите си, а то народът все препоръчва да оставаме насаме с тях. В противен случай, ако стомахът е способен дори камъни да мели, то тогава остават прекалено много време и пространство за размишления над вероятността дали да, или да не… ами, обичаш себе си. За съжаление, според статистиките (използвам възможността да си призная, че и една статистика не съм прочела) любовта към самия себе си е оставена на шанса - руска рулетка, където късметлията ще бъде прострелян от заредения с отвара от милостиня и състрадание куршум на Купидон.
Няма мистика в истината, че шансът да обичаш себе си винаги е там, поради което ти се пада да го обгърнеш освен ако не си унищожил цяла една раса или цивилизация, например. Може би в такъв случай относително трупаш черни точки дори в собствения си отбор. Е, извинете за езика, но мама му, не е толкова лесно, нали? И да, и не, и не, и да, и 2020 пъти след Христа около Слънцето.
Да обичаш себе си и да не се унижаваш при мисълта, че ти се налага да споделяш цял живот със съществото си, докато на тялото не му дойде срокът на годност, дори не е урок за научаване. То е фасулски инстинкт на самосъхранение, податлив на колебание, щом започнеш да се сравняваш с други, също толкова заслужили да обичат и да бъдат обичани - нито повече, нито по-малко. Хората около теб - родители, братя и сестри, приятели, възлюбени, четвърти и пети братовчеди, учители, пощальони и местни месари - до един са те видели поне веднъж в живота си (месаринът може би повече от братовчедите) и твоята лична обич към теб трябва да е най-малко равна на сбора на тяхната. Вероятно не си готов да я дадеш цялата наведнъж и завинаги, защото се страхуваш, че ресурсите с твоето име на тях са ограничени и невъзобновяеми. Вероятно чакаш някой друг да те увери, че е позволено да се смееш на собствените си шеги, но в естество какъв е смисълът да ги казваш, ако ти няма да се смееш?
Годината e 1967, а Сан Франциско се поти в Лятото на любовта и продава тялото си на идеали за мир, щастие, равенство и безплатни билети за рок концерти. Общоприета изява на бунт е да скочиш от втория етаж на семейната къща в предградията и да се изгубиш в нощта, носейки единствено боксерки, на които пише “Всичко, от което се нуждаеш, е любов”, и незапален джойнт, докато проповядваш благата на подялба, грижа и смелост. Обективно погледнато, май и днешните родители не биха били очаровани, ако направиш това. Обаче иронията се съдържа в това, че революцията на 21 век е онази първичната, която би трябвало да се състои преди всяка друга - New Age Революцията на любовта към себе си, преди да дадеш на другите.
И сега непопулярни мнения: лично аз обичам себе си чрез изразяване на любовта и връзките си с другите. Градовете кипят от социални животни и ако искаме някой да се превърне в наш дом, трябва да насочим инициатива и щедрост към него. Въпреки че хората изискват време, обикновено сме готови да се притечем в нужда без излишни усилия. Но често именно връзките ни с другите предизвикват едно постоянно премисляне и връщане назад към всяка дума и всяко действие, произлезли от нас: правилното нещо ли казах? казах ли достатъчно? изобщо казах ли нещо, или сега само се заблуждавам, че съм? звучах ли достатъчно ентусиазирана? тонът ми в съобщението демонстрира ли колко съм се ангажирала с емоционалните терзания на човека? изключих ли фурната? досадна ли съм в момента? да, досадна съм? две плюс две наистина ли прави четири, или някой се опитва да ни убеди, че думата за две е две, а тя не е? да, две плюс две прави четири, глупачке? ако сега взема душ, ще си помисли ли, че когато миналата година направих коментар относно приятния аромат на сапуна ѝ за ръце, имах предвид, че присъствието ѝ предизвиква сърбеж у мен? ако нарежа тези моркови, ще изглежда ли все едно си представям как режа пръстите му? марката на дезодоранта ми може ли да бъде интерпретирана като предпочитанието ми да ям суров лук пред това да отида на сватбата им?
Да, този вид премисляне отвъд електрически огради и езера с крокодили.
Едно ти остава, когато се оплетеш в мрежа от нездравословно премисляне, стане ли въпрос за дори най-незначителните действия и за близките ти - остава ти да се удавиш в презрение към самия себе си. Наясно съм, че звучи сякаш ключът към обичта към себе си според мен е в това да последваш примера на Ван Морисън в песента му “Stranded” и да се запокитиш сам-самичък, изолиран накрая на света, ни физически, ни емоционален досег до хорицата да ти разнообразява ежедневието, за да избегнеш общуване и последвалото го премисляне. Не, пич, не прави това. По-добре да имаш спомени с някого, за да ги въртиш в главата си в търсене на вина към себе си и за да има възможност този някой после да ти каже, че си въобразяваш само глупости, и да прегърне тревогите ти, отколкото да откъснеш съзнанието си от всякаква взаимовръзка, та поне си избегнал притеснението. Прекалено много на брой сме на този свят, за да се чувстваме сами, единствени, крайни индивидуалисти, местата до нас - празни. Погледни към себе си през любящи очи, определяйки се чрез другите, но чрез точно определени други. Онези, които си заслужават. Не всички останали. Ако си слънцето в нечий свят, то няма как да бъдеш просто един изкуствен спътник в своята вселена.
Ала обичта, отредена да бъде носена като късо колие около врата, по ирония на съдбата изисква повече работа от леснодостъпното приятно усещане, когато с право лепваш бактериите си върху нечия буза. Ако се стремиш да се обикнеш, може да ти се наложи да бъдеш по-умерен перфекционист в изискванията, които прожектираш върху какофоничната блъсканица на ежедневието. Просто гледай да переш достатъчно често; да разпознаваш, когато си прав, вместо да бъдеш винаги пристрастен към негативизма и грешките си; и така изведнъж ще ти се прииска да се потупаш поздравително по гърба. Перфекционизмът има пряка причинно-следствена връзка със синдрома на раздразненото черво, което е и главният му недостатък, така че не изключвай себе си от този далеч от идеален свят и ще пърдиш по-малко.
Понякога ще си внушаваш, че изоставаш в живота и че всяка твоя стъпка напред е закъсняла с десет хода. Всички партита са приключили, докато стигнеш до тях; все изгаряш барбекю ребрата, а хората са гладни, но ти не можеш да свариш; и някои дни дори няма да можеш да различиш лицето от… задника си, защото нито едното, нито другото ще види дневна светлина. Но именно твой си е задникът на тази абсурдна и обширна земя, който пътува на своето малко място в метрото, за да построи живот някъде, където и да е. Има много неща ненаред в теб, но всяко едно от тях е разкошно и човешки част от теб. Ако това не е достатъчно, добави още. И отново - ти си слънцето в своята пещера.
Comments