Бях родена да взимам. Започнах със завидни грабителски умения въпреки малките си лапички. Отнемах отчасти съня на родителите си, преди те да научат перфектната химическа формула, за да забъркат нещо, с което да ме нокаутират за 12 часа някъде около осем вечерта. Отнемах им здравословното тегло и те така заслабваха, докато аз се закръглях, че сякаш не сучех само от гърдите на майка си, ами и им изяждах и на двамата мазнинките. Грабих от свободното им време – от ежедневието на мама и от почивката след работа на тати. С малкото си, набито, надробено на бухтички, тяло се изпружвах по средата на леглото и разбивах стереотипите относно еди-коя-си страна е за съпругата, а другата е за съпруга. Просто не им оставях страна.
Отнемах интереса на близките им, които само питаха: „Как е малката? Спи ли добре? Спокойна ли е? Какво ѝ е мнението за световната икономика? Мислила ли е какво ще прави, когато завърши училище? Пораснаха ли ѝ първите зъбчета? Научи ли се да върви?“. А нашите сигурно са отговаряли с усмивка и без резерви, без дори да се замислят, че не ги питат: „А ти как си? Спокоен ли си? Лесно ли се събуждаш? Какво е мнението ти за таксите в яслите? Мислила ли си как ще е, когато тя си замине от вкъщи? Имаш ли нужда от посещение при зъболекар? Много ли ти тежи, когато я носиш на ръце?“.
Щом се научих и как да произвеждам членоразделни звуци, им отнех и имената. Изведнъж нямаше нито Мина, нито Иван. Имаше само мама и тати.
Тук ще са те. В края на лятото. В деня, в който съм се пръкнала, за да ни направя семейство. Но то това семейство и мое раждане нямаше да са изобщо фактологически отразени в това измерение, ако не бяха родителите ми, които толкова години са си запазили анонимността заради моето викане през градинката: „Мамоооо, ударих си коляното!“ и „Татеее, мама не ми дава да пия бира!“. Замислете се следващия път, когато се зачудите защо ви е рожден ден и защо е толкова специален един ден като всеки друг. Извадете годините си от годините си, свалете до нула и ще стигнете точно до деня, който е бил по-важен за родителите ви, отколкото за вас. Затова след толкова много празненства и духнати свещички искам само да кажа, че този ден е и вашият ден, мамо и тате.
Грабежите ми продължиха с напредване на времето. До достигане на преклонна детска възраст беше ясно, че съм си бучнала и гени, и черти на характера. Очевидно страдах от някакъв вид клептомания относно родителите си. Грабих на сляпо и много стремително, защото бързах да спукам водите на майка си, та може би съм взела само негативните черти, което означава, че съм взела само положителни черти, защото те нямат негативни черти.
Но това не мога да го казвам, защото моите родители са супергерои, но не и божества. Те извършват чудеса не защото са безгрешни, а защото за децата си си глътват каквото и човешко шкембе от недостатъци да са пуснали характерите им. От момента на раждането мога да ви гарантирам, че безрезервно са били най-добрата версия на себе си индивидуално и заедно.
Ала невинаги им е било лесно. Показаха ми недостатъците си, за да мога рано да се науча да се справям с тях, тъй като те само ще се влошават и задълбочават с възрастта.
Слушайте какво, спирам с тъпите шеги, че ще ме лишат от достъп до плевнята на село. И от имота до слънчогледовото поле с еднорозите. Те ще разберат.
Мама и тати даваха ли, даваха наивниците им с наивници, докато аз грабих ли, грабих. Те ме създадоха, но най-ценното е, че не изградиха характера ми по свой модел. От гените не ми позволиха да задържа много, защото искаха да приличам на себе си; да бъда човека себе си; да не принадлежа никому. От чертите на характера искаха да направя своята собствена сплав и да я нося горда на гърдите си. Не ми позволиха да бъда тях. Разрешиха ми да порасна, колкото и носталгията да ги стискаше за гърлата. Дадоха ми такива криле, че сега да се чудя къде да ги паркирам така, че да не окастря клоните на дърветата. Дадоха ми мен.
От тях са ми морето и планините. От тях ми е небето. От тях знам къде и как да си набавям мигове на безценица, а после да му мисля как да си мъкна торбите с недоспиване от спомени по пътя. Заради тях обичам дома във физическото му измерение, та мога да се пребия по пътя от бързане да се прибера в своя пристан. Научиха ме на важни уроци, като това да не пъхам моливи във видеото, да не ям крем против подсичане и да не пъхам брат си в количката за куклите си. Всъщност в това се провалиха, защото никой от тези уроци не вдянах.
Но нима щях да пиша това, ако всичко, което те бяха направили, беше да ме пръкнат на света? Шеговито ги обвинявам, че никога няма да бъда добър писател, защото, за съжаление на алкохолната индустрия, съм щастлива, родена под късмета на две много ярки звезди. Моите звезди, обаче, също знаят, че култивиран живот в стерилна безопасност не струва и дъвка „Шок“. Паданията ми бяха придружавани от: „Бързо, бързо ставай!“; нелогичните ми идеи бяха обсъждани до достигане на препъни камък и: „Какво пък? Давай!“; а сега, когато в съзнанието ми жичките прегряват и във веселия ми лунапарк осветлението угасва, те ми напомнят, че аз съм аз и тежките моменти не ме определят.
С целувка за „Лека нощ“ ми доказват, че дъна в живота се достигат, но под тях може би се намират центърът на Земята и най-мекото на хляба. Всеки път, когато се прибера у дома, те са тези, които ми втълпяват, че дори най-отвратителните екскременти привличат повече мухи, отколкото слонове (не са техни думи, но ми се понрави да впрегна фразеологичната реч).
Но най-важното, на което ме научиха моите родители, беше да давам. Бях родена да взимам, но сега знам как да давам. И да взимам отново, за да давам още. Ех, ако можеха всички политици да са отрочета на моите родители. Взимам ябълки от дърветата на света, събирам ги в пазвата си, след което садя нови дървета.
В момента продължаваме да се учим: как да давам на себе си, след като съм взела от себе си. Вероятно най-трудният урок. Въпреки че майка ми и баща ми знаят, че препятствието да го запомня съм си аз, единият им крак винаги стои върху допълнителните педали на инструктора. Те са двете невидими помощни колелца: скриват се зад мен, за да съм напред в начинанията си, но никога не са си тръгвали напълно.
„Благодаря“ няма да е достатъчно. Няма и на малкия пръст на признателността ми да стъпи. Но знам, че техните дори неизречени „Няма за какво!“ или „Пак заповядай!“ ще са най-искрените и лишени от очаквания думи. Родена съм да взимам, но за родителите си ще давам, докато щастливите ни звезди не угаснат. За тях двамата бих се оглеждала във всеки един живот.
I was born a taker. From the first moment, it was about grabbing huge amounts even though I had little paws. I would take away my parents’ sleep before they learnt the key to the perfect chemical formula of a liquid that would make me go out like a light for about 12 hours around 8 PM. I would take away their healthy weight and they would become so skinny while I was getting all fat and fluffy that it would look like I was not just sucking on my mother’s breasts, but that I was also eating all the fat they had on their bodies. I would collect the pieces of their dispersed free time – my mother’s day-to-day routine and my father’s time to rest after work. With my small, thick, detailed like a muffin pan body I would sprawl right in the middle of their bed, breaking all stereotypes when it came to “this side is for the husband, the other one is for the wife.” I just didn’t leave them a side to choose.
I completely stole their close ones’ interest, the people who were always asking: “How’s the little one? Does she sleep well? Is she calm? What is her opinion on the pursuits of the world economy? Has she thought about what she would do after she graduates from high school? Did she get her first teeth? Has she learned how to walk?”. And my parents probably responded with a smile and wholeheartedly without even wondering why nobody asked them: “So how are you? Are you calm? Do you wake up easily? What is your opinion on the nursery fees? Have you ever thought what it would be like when she leaves home? Do you need a visit at the dentist? Is it too heavy when you are carrying her in your arms?”.
Once I learned how to produce articulated sounds, I deprived them of their names. Suddenly, there was no Mina, there was no Ivan. There were just mom and dad.
Here they are, here they will be. At the end of the Summer. On the day I made an entrance into this world to make us a family. But neither would this family nor my birth be realistic facts in this dimension if it were not for my parents who kept their anonymity for so many years because of me shouting on the playground: “Mommyyyyy, I hit my knee!” and “Daddyyyy, mommy wouldn’t let me drink beer!”. Next time you wonder why you need your birthday and why should such an ordinary day be considered so special, just think about it: take your age, subtract it from your age, reach zero, and you will get to the day that was more important to your parents than it would ever be to you. This is why, after so many celebrations and blown candles, I would like to just say that this day is also yours, mom and dad.
My thefts continued as time went by. By the time I reached old age of childhood, it became clear I had also loaded genes and personality traits on my fork. I was obviously acting as some kind of a kleptomaniac when it came to treating my parents. However, I took everything so blindly and quickly that I only managed to grab the negative traits, which means I only took the positive characteristics, because my parents don’t possess any negative traits.
But I cannot say that, because may parents are superheroes and not gods. They perform miracles not because they are faultless, but because they would shed the skin of flaws for their children. I can guarantee you that from the day I was born they have unconditionally been their best versions both individually and together.
It wasn’t always easy though. They showed me their flaws on time so that I could learn from a young age what it was like to deal with them because they would only get worse with age.
Okay now, I shall stop with the dumb jokes, because my parents will disinherit me and I won’t get our village barn. And the property next to the sunflower field with the unicorns. They know what I am talking about.
Mom and dad would give and give, naïve as they were, while I was taking and taking. They created me, but most importantly they did not shape my personality based on their custom model. They did not let me keep too much of their genes, because they wanted me to look like myself; be the person that I was; not belong to anyone. They did not allow me to be them. Gave me such big wings that now I have to wonder where do park them without cutting the branches of the trees. They gave me me.
I have the sea and mountains thanks to them. I have the sky. Thanks to them I know how and where to find gorgeous moments at a low price, leaving the logistics of carrying heavy bags of zero sleep and memories for later. I love home in its physical dimension because of them and there is a high chance I might trip on something when hurrying to go back to my harbor. They taught me important lessons, such as the damage putting a pencil in a video player would cause, the ban to touch inedible nappy creams, and the lack of comfort my brother would experience if I put him in the baby stroller for my dolls. Actually… they failed teaching me these lessons, because I did all of the above.
But would I be writing this, if all they ever did was a simple conception? I jokingly blame them for finding me a happy place under two very bright stars because such a birth location will prevent me from becoming a brilliant writer, an unfortunate turn of events for the alcohol industry. But even my two stars know that a life in a cultivated, sterile safety is not even worth a penny. Every time I fell, I would hear: “Quick, quick, hop up now!”; my illogical ideas were discussed until our stubbornness turned into a: “Why not? Do it!”; and now, when the wires in my brain burn out and the lights in my joyful amusement park go out, they remind me that I am still myself and that rough patches do not define me.
With a kiss goodnight they prove to me, that you may reach certain bottoms in your life, but you may also find the center of the Earth and the softest part of the bread under them. Every time, when I get back home, they are those who tell me that even the most horrible situations can become molehills, rather than mountains.
The paramount lesson that my parents taught me, however, was to give. I was born a taker, but I became a giver. I take again so that I can give even more. If only every politician could be my parents’ cub. I take apples from the trees of the Universe, I keep them in the folds of my skirt and then I plant new trees.
The lesson continues to this day: how to give to myself, after I have taken away from myself. Although my mother and my father know that the only obstacle to remember this is me myself, one of their feet is always on the additional pedals of the instructor. They are the two invisible training wheels hiding behind me, so that I can be at the front of my actions, but never disappearing entirely.
A “Thank you!” would never be enough. It cannot even begin to begin to express my gratitude. And I know that their unspoken “You’re welcome!” or “For you always!” will be the most honest and lacking expectations words. I was born a taker, but I would always be a giver for my parents, all the way to the moment when our lucky stars go out. I would look for them in every other life.
Comments